— Колите разполагат ли с достатъчно гориво и хранителни припаси, за да премина целия каньон? — попита Сакс.
— Не. Ала навсякъде имаме скривалища.
Очевидно огромните каньони бяха едни от главните транспортни коридори на скритата колония. Построяването на официалната магистрала през каньона им беше създало доста проблеми, тъй като тя пресичаше много от маршрутите им.
Денят беше тъмен, въздухът приличаше на плътна пелена от кафяви пясъчни частици, ветровете духаха силно. Нямаше никакво съмнение, че се разразява нова прашна буря. Температурите спадаха шеметно надолу. Сакс изтръпна, когато някакъв глас по радиото обяви, че бурята ще бъде глобална и ще обхване цялата планета. Ала Мишел беше доволен.
— Трябва да изминем 5 000 километра, повечето от които са встрани от главните пътища. Ще бъде прекрасно, ако можем да пътуваме и през деня. Не ми се е случвало да правя това от Голямата буря насам.
Той и младежът, който се наричаше Касей, започнаха да кормуват през цялото денонощие, караха непрекъснато три часа, след това почиваха половин час. Измина още един ден. Намираха се в Пукнатината Комптън, навлизайки в тясното парче земя, гушещо се между стените на Иус Касма. Мишел се отпусна.
Иус беше най-тесния каньон в системата Маринерис. На мястото, където се отделяше от Пукнатината Комптън, широчината му беше само 25 километра. Тази пропаст разделяше Синай Планум и Титания Катена. Каньонът представляваше дълбок прорез между тези две плата, стените му бяха високи цели три километра, затова приличаше на дълъг, тесен гигантски пролом.
След три дни в ранния следобед, без никакво предупреждение, единият ровър се заклати върху амортисьорите си. Сепнати, те бързо концентрираха вниманието си и се изправиха, за да погледнат телевизионните екрани. Задната камера на ровъра беше насочена назад към Иус. Изведнъж Сакс почука върху екрана, изобразяващ онова, което следеше камерата.
— Скреж — тихо изрече той. — Чудя се…
Камерата показваше, че заскрежената пара се сгъстява и се придвижва към тях надолу по каньона. Магистралата, по която караха, беше разположена върху насип високо над основното дънно ниво на южния дял на Иус. Това беше добре дошло за тях, защото със страхотен тътен, който разтърси ровъра, дъното изчезна, залято от плитка, напираща вода, смесена с мръснобяла каша. Тя представляваше невероятна смесица от ледени късове, търкалящи се скали, пяна, тиня и вода — мътилка, която помиташе всичко в средата на каньона. Дори вътре в колата екотът беше прекалено висок; не можеха да разговарят, подът се тресеше под краката им.
Под насипа, върху който паркираха колите, истинското дъно на каньона беше широко може би петнадесет километра. Наводнението го обхвана изцяло за броени минути и започна бързо да се издига по дългия напречен склон от натрупани камъни, които се бяха откъснали от канарите. Водата връхлиташе по Иус, прекъсваше за минути шеметния си бяг заради някоя преграда, после отново политаше напред; със сигурност щеше да се излее в Мелас. Най-после водата спря да приижда. Повърхността на потопа сега представляваше хаотично назъбен терен, ледът сякаш беше разбит на прах, а след това бе застинал в равнина от остри, застрашителни парчета. Нивото на езерото беше пълзяло нагоре по насипа, върху който стояха колите им, докато накрая потопът бе останал на сто метра под тях. Отново появилата се след оттеглянето на водата влажна скална повърхност беше променила цвета си от червеникаво-черно до мръсно бяло за по-малко от двадесет секунди. Това беше времето на замръзване на Марс.
Докато траеше всичко това, Сакс бе останал на мястото си, погълнат от потрепващите цифри върху екрана.
— Голяма част от водата ще се изпари или по-скоро ще замръзне, или сублимира — измърмори той, без да се обръща към никого.
Мишел смело караше първата кола, проявявайки упоритост, която граничеше с безразсъдство.
— Отчаяни мерки — бодро заяви той. — Може ли да си представите, че при нормални обстоятелства ще преминете през такава местност без път? Това би било безумие.
— То и сега е безумие — раздразнително се намеси Надя.
— Е, какво друго можем да направим? Нито можем да се върнем някъде, нито да се откажем. Знаете ли, че човек мобилизира силите си изцяло, само когато знае, че няма път назад? Единственият изход е в посока напред.
И те продължаваха напред. Ала оптимизмът на Мишел рязко намаля, когато втората кола пропадна в една яма, прикрита зад група високи обли скали. След като доста се потрудиха, успяха да отворят предната врата и измъкнаха Касей, Мая, Франк и Надя. Ала нямаше никаква възможност да освободят втората кола, не разполагаха нито с опорна точка, нито с повдигателен механизъм. Затова пренесоха всички припаси от нея в първата кола, която беше буквално претъпкана. Продължиха пътя си — осемте човека и припасите, сблъскани в една-единствена кола.