— Първо се качи! — извика Ан.
— Няма време. Тръгвай! Вълната е вече тук! Аз ще увисна отстрани. Тръгвай! По дяволите, тръгвай!
Ан леко даде газ, предните гуми се завъртяха и опряха в подложките. Колата с клатушкане дръпна напред, преодоля скалата, задните гуми докоснаха повърхността, захапаха и ровърът вече можеше да се движи свободно. Но ревът на пороя изведнъж стана страшно пронизителен, започна да трещи зад тях с учетворена сила. Зад колата се посипаха ледени отломки, пръскаха се на по-малки парчета с ужасен грохот. После ледът потъна под черна пелена от кипяща мътилка — огромна вълна, която заля прозорците на колата. Ан натисна максимално газта и се впи в смъртна хватка във волана, който се тресеше в ръцете й. Едновременно с грохота на разбиващата се огромна вълна, тя чу дивия глас на Франк:
— Тръгвай, идиотка такава, тръгвай!
Ан продължи да натиска педала на газта до самия под, колата пое нагоре по склона. Най-после водата започна да тече под ровъра. Пред тях се простираше възвишение, което завършваше с гола, плоска местност. Ан продължаваше да натиска газта, стремеше се да достигне изравненото място; колата диво подскачаше, пороят все още ревеше зад тях. Когато стигна върха на възвишението, трябваше да изтегли с ръце крака си, натискащ педала на газта. Колата спря. Намираха се над пороя, върху тясна скална тераса. Изглежда, че голямата вълна бе започнала да отминава. Но Франк Чалмърс беше изчезнал.
Мая настояваше да се върнат и да го потърсят. Имаше голяма вероятност първата вълна да е била най-силната. Всички се пръснаха наоколо, но усилията им не дадоха резултат. В двата пресичащи се жълти конуса светлина и в тъмния, сив свят извън тях виждаха само назъбената повърхност на пороя, напиращо море от скали, мътилка, вода и тиня, без ни най-слабо загатната правилна форма. Всъщност, това беше свят, в който правилни форми не можеха да съществуват. Никой не можеше да оцелее сред такава лудост. Франк беше изчезнал. Или колата го бе запратила настрани с бясното си люшкаше, или бе пометен в кратката и едва не станала фатална за всички среща на вълната с ровъра.
Мая плачеше, заглушавайки хълцането си, превита одве, като че бе обхваната от конвулсии.
— Не! — викаше тя. — Франк! Франк! Трябва да го търсим!
После започна да ридае така силно, че не можеше да приказва. Сакс порови в склада с медикаменти, приближи се и се наведе над нея.
— Мая, искаш ли успокоително?
Тя се изправи, изтръгна хапчетата от ръката му и ги изхвърли.
— Не! — изкрещя. — Това са моите чувства, моите мъже! Мислиш ли, че съм страхливка? Че съм автомат като теб?
Избухна в безпомощни, мъчителни ридания, които не можеше да овладее. Сакс стоеше изправен над нея, примигваше, лицето му беше изкривено от покруса. Ан стана от мястото на водача, отиде при тях и за миг задържа ръката на Сакс. После се наведе, за да помогне на Надя и на Симон. Заедно повдигнаха Мая от пода и я занесоха до леглото й. Мая вече беше притихнала, затвори се в себе си. Очите и носът й течаха, унесена в скръбта си, тя притискаше в болезнена хватка китката на Надя. Надя я гледаше с безстрастния израз на лекар, мърмореше нещо на руски, затворена посвоему в себе си.
Мишел и Касей седнаха на шофьорските места и отново подкараха ровъра по скалната тераса.
След няколко дни стигнаха огромните, хълмисти равнини на Маргаритифър Сайнъс. Свободни от ограниченията на насечения терен в Маринерис, те изминаваха стотици километри всяка нощ, денем спяха. Няколко дни почти не разговаряха, преминаха между Аргире и Хелас, прекосявайки безкрайната, осеяна с кратери земя на южните възвишения. Започна да им се струва, че никога през живота си не бяха правили нищо друго, освен да карат напред. Пътуването като че щеше да продължи вечно.
Но една нощ стигнаха до изградения от отделни слоеве терен на полярния регион. Призори хоризонтът пред тях заблестя, после се превърна в бяла ивица с неясни очертания, която се уголемяваше все повече и повече пред погледите им. Накрая се превърна в бяла канара, която просто изплува от хоризонта, издигнала се високо над тях. Това очевидно беше южната полярна шапка. Продължиха да карат към нея и се озоваха върху замръзнала кора от пясък под гигантски покрив от лед. Канарата представляваше огромна, надвиснала над всичко наоколо козирка — като вълна, която се беше вкаменила в мига, преди да се разбие на брега. В подножието на канарата имаше тунел, издълбан в леда. Появи се човешка фигура, облечена в скафандър и започна да дава указания как ровъра да влезе в тунела.