Той представляваше проход, прокопан в леда, през който се движиха най-малко един километър. Тунелът имаше нисък таван, ала беше достатъчно широк и позволяваше в него да се движат едновременно два или три ровъра един до друг. Преминаха през две херметизационни камери, които изпълваха цялото пространство на тунела. В третата Мишел спря ровъра, отвори херметизационната му камера и излезе навън. Касей, Мая, Надя, Сакс, Симон и Ан го последваха. Преминаха през вратата на третата херметизационна камера и закрачиха мълчаливо надолу. После тунелът изведнъж се разтвори в обширно пространство. Те спряха, притихнали пред гледката, която се разкри пред очите им.
Над главите им се издигаше огромен купол от блестящ бял лед. Те стояха под него като под гигантска, обърната с дъното нагоре купа. Диаметърът на купола беше няколко километра, а височината му най-малко километър, може би повече. Сводът се издигаше рязко нагоре, после образуваше плавна извивка към центъра си. Светлината беше мека, но достатъчно силна, като в облачен ден. Тя сякаш извираше от самия бял купол, който блестеше над главите им.
Подът под купола беше от червеникав пясък, нагънат във формата на леки вълни. В падините на вълните растеше трева, имаше много бамбукови растения и борове с дебели, изкривени стволове. Вдясно се издигаха ниски хълмчета. Сред тях се виждаше малко село, сгушено в подножията им — с едноетажни и двуетажни къщи, боядисани в бяло и синьо, между които се издигаха големи дървета. В клоните им бяха направени стаи от бамбукови пръчки, към които се изкачваха находчиво измайсторени стълбища.
Мишел и Касей вече вървяха към селото, а жената, която бе въвела ровъра им в тунела, тичаше напред и викаше:
— Те са тук! Те са тук!
Под купола, в срещуположната на селото страна, имаше езеро, от водата на което се вдигаше лека пара. Повърхността му беше бяла, бляскава, набраздена от вълни, разбиващи се на близкия бряг. Върху отсрещния бряг се виждаше внушителната, оцветена в синьо маса на ядрен реактор „Рикоувър“, чието отражение приличаше на синкаво, плаващо петно върху бялата вода. Поривите на хладния, влажен вятър докоснаха със студени пръсти ушите им.
Мишел се върна назад при старите си приятели, които стояха неподвижни като статуи.
— Хайде, навън е студено — каза той с усмивка. — Към купола е залепен слой от лед, затова трябва да поддържаме въздуха под него винаги до точката на замръзване.
Хора излизаха от селото, подвикваха. Край малкото езеро се появи млад мъж. Той затича към тях, прескачайки дюните с дълги, красиви скокове. Дори след всичките години, които бяха прекарали на Марс, хората от първата стотица вярваха, че такъв летящ бяг е възможен само насън. Измина доста време. Едва тогава Симон сграбчи ръката на Ан и извика:
— Това е Питър! Това е Питър!
— Питър — прошепна тя.
После бяха заобиколени от много, много хора, повечето от тях съвсем млади или деца — непознати лица и все пак чертите им напомняха близки хора. Всички искаха да стигнат до тях — Хироко, Ивао, Раул, Рая, Джийн. Питър се втурна да прегърне Ан и Симон. Тук бяха Влад, Урсула, Марина и още неколцина от групата в Ахерон, всички се тълпяха около тях, протягаха ръце да ги докоснат.
— Какво е това място? — попита Мая.
— Това е домът ни — каза Хироко. — Оттук ще започнем всичко наново.