Хироко и нейният екип от биосферни специалисти влязоха последни, като се промъкнаха през отвора цели двадесет и седем минути след началото на тревогата. Те профучаха в безтегловното пространство, задъхани и зачервени.
— Започна ли вече?
— Все още не.
Те взеха личните си дозиметри от лавицата, направена от полепваща найлонова материя и ги прикачиха към облеклото си. Останалите членове на екипажа се носеха из помещението с формата на цилиндър, прерязан надлъжно по средата, като дишаха тежко, някои се занимаваха с навехнатите си стави, други — с новопридобитите си натъртвания. Мая им нареди да се преброят и с облекчение чу имената на всичките сто човека, без изключение.
Помещението изглеждаше твърде претъпкано. От много седмици насам не се бяха събирали всичките сто човека на едно място и дори най-голямата стая на борда не им се струваше достатъчно голяма. Тази заемаше един от цилиндрите в централната линия на оста. Четирите цилиндъра, които заобикаляха техния, бяха резервоари, пълни с вода, а собственият им цилиндър бе разделен надлъжно на две — едното помещение беше тяхното скривалище, а другата половина от цилиндъра бе пълна с тежки метали. Плоската страна беше техния „под“, закрепен вътре в цилиндъра върху кръгообразни релси; той се въртеше, в посока, обратна на въртенето на кораба като задържаше половината от цилиндъра между екипажа и Слънцето. Така че те се носеха из пространство, което не се въртеше, докато извитият покрив на цилиндъра — напротив, се въртеше над тях със своята обичайна скорост.
Джон Буун си проби път до компютърните терминали в предния край на помещението, където Аркадий и Алекс наблюдаваха данните от датчиците в кораба. Джон бързо подаде някаква команда и данните за външната радиация изведнъж блеснаха върху най-големия екран в помещението.
— Нека видим с какво всъщност се сблъсква корабът — изрече с ясен глас той.
Последваха стонове.
— Толкова ли е наложително? — възкликна Урсула.
— По-добре е да знаем — отвърна Джон. — Искам да видя дали това укритие функционира добре. Онова в „Кафявия орел“ беше почти толкова надеждно и дебело, колкото кърпата, която слагат под брадичката на човек, когато сяда на зъболекарския стол.
Онези, които проявяваха интерес — около шестдесет човека — се натрупаха зад него, за да наблюдават екрана. Останалите се събраха в противоположния край на помещението.
След това се почувства пълната сила на избухването. Броячът, който отчиташе външната радиация, се покачи високо над обичайното ниво на слънчевия вятър, после рязко подскочи още нагоре. Неколцина от наблюдаващите едновременно си поеха дъх, разнесоха се потресени възклицания.
— Но вижте колко много ни предпазва укритието — каза Джон и посочи дозиметъра, прикрепен към неговата риза. — При мен показанията са все още 0.3 rem!
Радиацията извън укритието вече достигаше около 70 rem, приближавайки смъртоносната доза, така че те се отърваваха леко. Ала като си представеха облъчването в останалата част на кораба! Милиарди частици проникваха в „Арес“ и се сблъскваха с атомите на водата и металите, зад които се бяха скрили; стотици милиони от тях прелитаха между тези атоми и после между атомите на техните тела, като не докосваха нищо, сякаш се движеха сред духове. И все пак хиляди се сблъскваха с атомите на плътта и костите. Повечето от тези сблъсъци бяха безвредни — но всички онези хиляди, по всяка вероятност една или две (или три), при които бе засегната верига хромозоми, в резултат на което се получаваше погрешно усукване: срещу това нищо не можеше да се предприеме. В книгата на човешката личност се записваше зараждането на тумор. Години по-късно, в случай че ДНК на индивида не отстранеше тази грешка от само себе си, развитието на тумора, което се превръщаше повече или по-малко в необратима част от живота, даваше своето отражение и в организма се проявяваше друго нещо: рак. Най-вероятно левкемия и със сигурност смърт.