Хироко поклати глава.
— Наистина ли мислиш, че парите все още имат някакво значение?
След няколко дни Мая се носеше сред безтегловността под извивката на прозрачния купол с Франк и Джон и се взираше напред към Марс, който сега се виждаше като обло кълбо с размерите на десетцентова монета.
— Тези дни се разгоряха много спорове — небрежно отбеляза Джон. — Чух, че Алекс и Мери направо се сбили. Мишел казва, че подобни неща би следвало да се очакват, но все пак…
— Може би качихме на борда прекалено много лидери — вметна Мая.
— Сигурно ти трябваше да бъдеш единствения — подигра я Франк.
— На борда има доста звезди — заяви Джон.
— Подтикът да превъзхождаме останалите и подтикът да ги ръководим са две различни неща. Понякога мисля, че те могат да бъдат противоположни.
— Оставям ти да решиш това, капитане — ухили се Джон в отговор на намръщеното лице на Франк. Той беше единствения човек сред тях, помисли си Мая, който се държеше естествено.
— Психиатрите предвидиха този проблем — продължи Франк. — Той бе очевиден дори за тях. И използваха така нареченото Харвардско разрешение. Много отдавна администраторите в Харвард забелязали, че ако приемат студенти, които са получавали досега само отлични бележки в училище и после поставят на първокурсниците посредствени оценки, потискащо голям брой от тях ставали нещастни заради своите двойки и тройки, пръскали си черепите с пистолет и цапали двора на университета. Те открили, че за да избягнат подобни неприятности, трябвало да приемат известен процент студенти, които са свикнали да получават слаби оценки, но са се проявили по някакъв друг начин…
— Като, например, със своята дързост да кандидатстват в Харвард със своите посредствени оценки — подхвърли Джон.
Откъде си чувал за това? — попита Мая.
Франк се усмихна.
— Аз бях един от тях.
— На кораба няма посредствени хора — възрази Джон.
Франк изглежда изпитваше съмнение.
— Разполагаме с група умни учени, които не проявяват никакъв интерес към административната работа на кораба. Повечето я смятат за досадна и са доволни, че могат да я прехвърлят на хора като нас.
— Може би е така — кимна Джон, каза „довиждане“ и си тръгна.
Франк долетя до Мая и тя нервно се раздвижи. Никога не бяха обсъждали своята кратка връзка, тази тема въобще не беше подхващана, дори непряко, от доста време насам. Мая бе мислила какво да каже, ако някога темата изплуваше в разговор: щеше да сподели, че понякога се отдава на връзки с мъже, които харесва. Че е било просто нещо, извършено под напора на момента.
Но той само посочи към малката червена точица в небето.
— Чудя се защо ли отиваме ние там.
Мая сви рамене. Вероятно той нямаше предвид „ние“, а „аз“.
— Всеки има своя лична причина — отвърна тя.
Франк я погледна.
— Не е вярно.
— Може би това е в нашите гени — подхвана Мая. — Може би хората са почувствали, че нещата на Земята се развиват по погрешен начин. Усетили са увеличената скорост на някаква мутация или нещо подобно.
— И са тръгнали, за да положат ново начало.
— Да.
— Егоистичната генна теория. Интелигентността е само инструмент, който подпомага успешното размножаване.
— Предполагам, че е така.
— Но това пътешествие застрашава успешното размножаване — възрази Франк. — Тук не сме на сигурно място.
— Да, но и на Земята не сме на сигурно място. Отпадъци, радиация, други хора…
Франк поклати глава.
— Не. Не мисля, че егоизмът е в гените. Смятам, че причината е другаде — той протегна ръка и я потупа с показалец между гърдите — солиден удар върху гръдната кост, който го накара да отлети обратно към пода. След като доста дълго време се взира в нея, той докосна себе си на същото място. — Лека нощ, Мая.
След седмица или две Мая беше във фермата и прибираше зелевата реколта, като се движеше по пътеката между дългите, наредени едно над друго корита със зелки. Беше сама в цялата стая. Зелките приличаха на редове от мозъци, в които пулсираха мисли в ярката следобедна светлина.
После тя забеляза движение и погледна натам. В отсрещната страна на стаята, през буркана с водорасли, Мая зърна човешко лице. Стъклото на бутилката бе изкривило чертите му: лице на мъж с кафява кожа. Мъжът гледаше в друга посока и не я видя. Изглежда разговаряше с някого, когото тя не можеше да види. Той се размърда и чертите на лицето му ясно се очертаха, разтегнати в средата на бутилката. Мая осъзна защо го наблюдаваше така внимателно и защо стомахът й бе свит на топка: никога по-рано не го беше виждала.
Мъжът се обърна и погледна в нейната посока. Погледите им се срещнаха през извивките на стъклото. Той беше непознат, с тясно лице и големи очи.