После мъжът изчезна в кафява мъгла. За секунда Мая се поколеба, уплашена да се впусне в преследване; след това си наложи да пробяга цялото помещение, хукна нагоре към двата завоя на връзката между цилиндрите и в следващия цилиндър. Той беше празен. Преди да спре, тя прекоси още три цилиндъра. Накрая се изправи, вгледана в стъблата на доматите. Дъхът в гърлото й свистеше. Потеше се, но се чувстваше вкочанена. Непознат. Та това беше невъзможно. Но тя го бе видяла! Концентрира се върху спомена от събитието, опита се да си представи лицето още веднъж. Може да е бил… но не. Не беше нито един от стоте човека на борда, Мая знаеше това. Разпознаването на лицето е една от най-силно развитите способности на ума, при това смайващо точна. Той беше избягал, когато я зърна.
Пътник без билет. Но това беше съвсем невъзможно! Къде би могъл да се скрие, да живее? Какво е правил по време на радиационната буря?
Или бе започнала да халюцинира? Дотам ли бе стигнала?
Тя се върна в стаята си, беше й призляло. Но стаята й бе просто едно легло и малка масичка, стол и шкаф, няколко лавици, върху които бе поставила лични вещи. Остана там час, после два. Ала вътре нямаше какво да прави, не можеше да получи отговор на своите въпроси. Стаята не й предлагаше развлечение. Нито изход.
Мая осъзна, че не може да сподели с никого онова, което бе видяла и в известен смисъл това бе по-страшно, отколкото самия инцидент, тъй като подчертаваше в съзнанието й неговата невъзможност. Хората щяха да си помислят, че е полудяла.
Сега, когато се разхождаше из кораба, й се струваше, че екипажът се разпада на малки, затворени групички, които рядко контактуваха помежду си. Екипът от фермата прекарваше почти цялото си време сред листата, дори се хранеше там и спеше (според слуховете — всички заедно) между редовете на растенията. Стаите, кабинетите и лабораториите на медицинския екип бяха разположени в Торус В и членовете му прекарваха времето си там, погълнати от експерименти, наблюдения и консултации със Земята. Екипът, отговорен за управлението на полета, се подготвяше за приземяването на червената планета, като провеждаше неколкократни симулации дневно. Останалите бяха… разпръснати. Трудно беше да ги намери човек. D столовата вече никога не беше пълна. Когато броят на хората, които вземаха участие в разговора на масата, спаднеше под четири, научните теми бяха измествани от клюки; а клюките винаги бяха посветени на секса и политиката. Гласовете се снижаваха, главите се накланяха една към друга и се раждаше слух. Приказките за сексуални връзки ставаха все по-обичайни и по-тихи, по-саркастични и по-сложни.
Корабът беше построен по начин, който можеше да осигури достатъчно уединение. Без съмнение се случваха повече неща, отколкото човек можеше да предположи.
И сред този потайно протичащ живот нима имаше още едно човешко същество, което оставаше самотно или работеше с още неколцина в някаква малка клика или заговор?
— Забелязала ли си нещо странно напоследък? — попита тя Надя един ден, в края на тяхното редовно бъбрене след закуска.
— Хората скучаят — сви рамене Надя. — Мисля, че е време вече да пристигнем.
Една нощ Мая отново сънува лицето във фермата. Събуди се разтреперана и повече не можа да заспи; като че всичко изведнъж се бе изплъзнало от контрол. Те летяха през вакуума на космическото пространство в малък възел от свързани една с друга кутии и от нея се очакваше да бъде отговорна за този огромен, луд транспортен кораб! Това беше абсурдно!
Напусна стаята си и се изкачи към централната ос по свързващия отсек на Торус D. Беше четири часът сутринта. Вътрешността на прозрачния купол беше като планетариум, чиято публика си е отишла: тихо, празно, с хиляди звезди, струпани в черната полусфера на купола. Марс се издигаше точно над главата й — изпъкнал, с очевидна сферична форма, сякаш някакъв каменен портокал бе захвърлен сред звездите. Мая прелетя под червената планета, разпери ръце и крака, завъртя се леко, като се опитваше да разбере себе си, да усети нещо особено в противоречивата смесица на своите чувства. Когато примигна, малки сферични сълзи се отрониха от очите й и полетяха на свобода сред проблясването на звездите.
Херметичната врата се отвори. Джон Буун плавно влетя вътре, видя я и сграбчи дръжката на вратата, за да се спре.
— О, съжалявам. Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
— Не — Мая се напрегна и изтри очите си. — Какво те е вдигнало по това време?
— Аз често ставам рано. А тебе?