По този начин селекционният комитет беше създал тъкмо проблемите, от които се надяваше да предпази този екип. Някои от тях осъзнаваха това; и естествено се погрижиха да включат сред колонистите най-квалифицирания психиатър, за когото можеха да се досетят.
Ето защо изпратиха Мишел Дювал.
Отначало приличаше на удар в гръдния кош. Бяха притиснати към облегалките на креслата и за секунда налягането им беше много познато: едно g, гравитация, при каквато никога повече нямаше да им се случи да живеят. Космическият кораб „Арес“ кръжеше в орбита около Земята със скорост 28 000 километра в час. Ускорението трая няколко минути, тласъкът на ракетата беше толкова мощен, че зрението им се влоши и очертанията на предметите се размиха, защото роговиците на окото станаха плоски; хората можеха да поемат въздух само с усилие. При скорост 40 000 километра в час престана изстрелването на ракетите-ускорители. Бяха преодолели притеглянето на Земята и не се движеха в ничия орбита, освен тази на Слънцето.
Мая Катарина Тойтовна, официалният водач на руския контингент, се огледа наоколо. Хората изглеждаха замаяни. Как ли се чувстват маниаците, които държат в ръцете си обекта на своето желание? В известен смисъл техният живот свършваше; и все пак нещо друго, някакъв друг живот започваше след това… Те се носеха, изпаднали в безтегловност. 21 декември 2026 година: движеха се по-бързо от всяко човешко същество в човешката история. Бяха тръгнали на път. Това беше началото на деветмесечното пътешествие, което щеше да продължи до края на живота им. Бяха съвсем сами.
Хората, отговорни за пилотирането на „Арес“, се оттеглиха в контролния отсек на кораба и дадоха нареждане да бъдат изстреляни страничните контролни ракети. „Арес“ започна да се върти, като се стабилизира на четири оборота в минута, което предизвика псевдогравитация от 0,38 g, съвсем близка до онази, която щяха да почувстват на Марс. Много години, изпълнени с тестове, показваха, че да се живее при такава стойност на g е твърде здравословно, толкова по-здравословно от безтегловността, че въртенето на кораба бе оценено като процес, който си струваше разходите и труда. При това, помисли си Мая, човек се чувстваше прекрасно. Привличането беше достатъчно и позволяваше с лекота да се пази равновесие, но липсваше каквото и да било чувство за тегло. Което по блестящ начин отговаряше на тяхното настроение; те несигурно крачеха по коридорите към голямата трапезария в Торус D, замаяни и опиянени, като че ли вървяха по въздуха.
Събраха се всички, за да отпразнуват заминаването. Мая се разхождаше наоколо, като често посръбваше от чашата шампанско, обхваната от леко чувство на нереалност и опияняващо щастие, смесица от емоции, която й напомняше за приема в чест на нейната сватба преди много години. Тя се надяваше това начинание да потръгне по-добре, защото вече нямаше връщане.
Отказа на предложението чашата й отново да бъде напълнена с шампанско, тъй като вече беше достатъчно замаяна. Освен това имаше работа. Беше един от кметовете на това „селце“ и отговаряше за развитието на динамичните отношения в групата, които с положителност щяха да се усложнят. Навиците от Антарктика се проявяваха дори в този момент на триумф; Мая слушаше и наблюдаваше в ролята си на антрополог — или на шпионин.
— Психиатрите имат право. Ние ще завършим като петдесет щастливо женени двойки.
— Те вече знаят как ще бъдат разпределени хората по двойки.
Мая наблюдаваше техния смях. Тя познаваше руския контингент прекалено добре, за да храни илюзии в това отношение. По всяка вероятност щяха да приключат като група студенти от някой технически университет, които ползваха обща спалня и се отдаваха на странни лудории и крещящи любовни истории. С тази разлика, че изглеждаха малко старички за подобни занимания; неколцина мъже оплешивяваха, косите на много хора от двата пола вече сивееха. Селекцията се бе проточила дълго; средната им възраст беше четиридесет и шест години, като най-младата беше на тридесет и три (Хироко Ай — японското чудо на биосферния дизайн) до най-възрастния на петдесет и шест (Влад Танеев — носител на Нобелова награда в областта на медицината).
А Мая беше един от техните лидери. Това й вдъхваше малко страх. Инженерните й знания и уменията й на космонавт бяха достатъчно скромни, очевидно дипломатическият й такт я бе извел в тази позиция.