— Гаден мръсник! — изруга Ма Жун. — Не се тревожи, той ще си получи заслуженото и без твоя помощ. Замесен е в много тъмна афера отпреди трийсет години.
Вдовицата Уан бе пропуснала да донесе чаши и галантният Ма Жун предложи на куртизанката да пие от чучура на чайника. Тя му благодари и замислено каза:
— Много ми се иска да ви помогна някак. Аз не съм единствената, която е била тормозена от него.
— Не вярвам да можеш да ми съобщиш нещо, което се е случило преди трийсет години, момиче!
— Едва ли ще мога, аз наскоро навърших деветнайсет. Но познавам един човек, който знае много стари истории. Една нещастна жена на име Лин, която ми преподава уроци по пеене. Тя е сляпа, а и дробовете й са зле, но паметта й е безпогрешна. Живее в една мизерна колибка срещу кея, в южната част на острова…
— Някъде около мястото, където Рака отглежда тиквите си?
— Да! Но откъде знаеш това?
— Е, ами ние, служителите на трибунала, знаем доста повече, отколкото хората предполагат — отвърна Ма Жун и се изпъчи.
— Рака и Скаридата са сърцати момчета. Веднъж ми помогнаха да се измъкна от този отвратителен дърт продавач на сувенири. А Скаридата е страхотен, когато се бие.
— Сигурно искри да кажеш Рака!
— Не, не, Скаридата. Разправят, че шестима яки мъже нищо не могат да му направят.
Ма Жун повдигна рамене. Безполезно беше да обсъжда бойна техника с жена. Тя продължи:
— Тъкмо Рака ме запозна с госпожица Лин. От време на време й носи лекарство за кашлицата. Май преди трийсетина години тя е била най-прочутата куртизанка на острова. Нима не е тъжно, като си помисли човек как една велика куртизанка се превръща в стара и грозна бабичка? И не можеш да не си кажеш, че един ден и ти…
Тя млъкна. За да върне усмивката върху устните на младото момиче, Ма Жун заговори за родното им село, като между другото спомена как веднъж срещнал баща й пред дюкяна му на площада. Момичето тъжно поклати глава. Каза му, че скоро след това горкият човечец затънал в дългове и бил принуден да продаде двете си дъщери на някаква сводница.
В този момент се появи вдовицата Уан с пресен чай и чиния със семки от пъпеш. Започнаха да си припомнят стари познати, а домакинята се впусна в дълга история, свързана с покойния й мъж. Ма Жун забеляза, че Сребърна Фея е задрямала.
— Дойде време да си пожелаем спокойна нощ, стринке — заяви той на вдовицата. — Трябва да изляза оттук утре призори. Не се тревожете за закуската ми, ще си купя нещо от уличните продавачи. Кажете на момичето, че ще гледам да намина към обед.
След като домакинята се оттегли, Ма Жун отвърза пояса си, свали ботушите и се излегна на пода, като положи глава на ръцете си. Беше свикнал да спи, където дойде, и скоро стаята се озвучи от юнашко хъркане.
ГЛАВА VII
Сънят на съдията Ди е смутен от кошмари, а Ма Жун крои планове за бъдещето.
Изтегнат в Червения павилион, също на пода, съдията Ди не можеше да заспи. Яркочервеният килим не бе така удобен, както дебелата и мека рогозка, с която беше свикнал.
Когато най-накрая очите му се затвориха, той потъна в тежък неспокоен сън. Занизаха се странни видения, въплътили неприятните мисли, които го измъчваха преди лягането. Изгубен в някаква мрачна гора, отчаяно се мъчеше да си пробие път сред трънливи храсталаци. Изведнъж нещо студено падна на врата му. Ръката му напипа някакво животно, което се заизвива в пръстите му, и той го захвърли надалеч с ругатня. Беше огромна стоножка с люспесто тяло и, изглежда, го бе ухапала, защото му се зави свят и наоколо се спусна мрак. Когато отвори очи, лежеше в леглото в Червената стая и с мъка си поемаше дъх. Някакво ужасяващо създание се бе надвесило над него и го смазваше с тежестта и зловонието си. Едно от черните му пипала търсеше гърлото му. Вече почти се задушаваше, когато подскочи и се събуди, целият плувнал в пот.