Въздъхна с облекчение. Всичко се оказа само кошмар. Посегна да избърше влажното си лице и изведнъж замръзна. В стаята се долавяше някаква отвратителна миризма, а свещите бяха загаснали. С крайчеца на очите си забеляза някакъв тъмен силует да се плъзга край прозореца, едва осветен от фенерите в парка.
За миг си помисли, че сънят още продължава, но осъзна, че е съвсем буден, и ръката му здраво стисна дръжката на сабята. Без да помръдва, той се вторачи в прозореца, като се мъчеше да долови някакво движение в сянката до него. Ослуша се: откъм леглото се разнесе тихичко подраскване, после пърхане на крила. Този път звукът идваше от тавана. В същия момент подът на верандата изскърца.
Съдията се изправи безшумно, стисна сабята и стегна тялото си. Все така напълно безшумно той скочи стремително напред и се облегна на стената срещу леглото. Огледа с бърз поглед стаята. Беше празна. Масата си стоеше на мястото и все така затискаше вратата. С три крачки стигна до прозореца. На верандата нямаше никой, само гроздовете на глициниите се поклащаха лениво от нощния ветрец.
Съдията започна да души: отвратителната миризма в стаята не бе изчезнала, но дали пък не идваше от пушека на загасените от вятъра свещи?
Той драсна огнивото, запали ги, взе една и се приближи до леглото. В него нямаше нищо. Съдията го ритна и му се стори, че отново дочу леко подраскване. Сигурно мишки. Повдигна свещта и разгледа здравите греди на тавана. Звукът, който му приличаше на пърхане на крила, може би е бил от някой прилеп, кацнал за малко горе, а после излетял през решетките на прозореца. Не, никое от тези животни не би могло да има размерите на сянката, която бе видял до прозореца. Той поклати глава, избута масата и излезе в преддверието.
Вратата на салона към верандата беше широко отворена, както я бе оставил, за да влиза нощен хлад. Излезе на верандата, опипвайки с крак дъските по пода. Точно пред прозореца една от тях изскърца със същия звук, който бе чул преди малко.
Той се облегна на парапета и се вгледа в пустия парк. Ветрецът леко поклащаше гирляндите от фенери. Полунощ, изглежда, отдавна бе минало: ресторантът беше утихнал, но някои от прозорците на първия етаж още светеха. Съдията се замисли. Изгасването на свещите, неприятната миризма, тъмната сянка, както и драскането и шумът от крила биха могли да имат съвсем просто обяснение. Но скърцането на пода на верандата означаваше, че някой е минал край прозореца.
Съдията Ди се загърна плътно в леката си долна дреха и влезе в салона. Излегна се на кушетката и скоро потъна в дълбок тежък сън.
Когато се събуди, в стаята струеше бледа утринна светлина. Младият прислужник припряно приготвяше чая на масичката. Магистратът му нареди да поднесе закуската на верандата. Нощната прохлада бе поосвежила въздуха, но с изкачването на слънцето жегата щеше да става все по-смазваща.
Съдията си взе чиста долна дреха и се отправи към банята на хотела. В ранния утринен час нямаше други кандидати за малкото каменно басейнче и той се отдаде спокойно на блаженството. Когато се върна в Червения павилион, върху масата на верандата го очакваха купичка ориз и чиния с туршия. Тъкмо посегна към клечиците, когато глициниите се размърдаха и се показа Ма Жун. Той се поклони леко и пожела добър ден на господаря си.
— Откъде мина? — възкликна удивен съдията.
— Снощи, ваше превъзходителство, направих известно проучване наоколо. Видях, че една тясна пътечка се отделя от главната алея на парка и извежда точно до верандата. Отляво има друга пътечка, която стига до павилиона на Царицата на цветята. Значи поне тогава не е излъгала, когато ви е казала, че пътят през верандата за нея е по-кратък. Това обяснява и как е влязла в Червената стая, без да я забележи никой от персонала на хотела. Спахте ли добре, ваше превъзходителство?
Дъвчейки парченцата зеле, съдията реши да не споделя онова, което бе видял и чул — или му се бе сторило, че е видял и чул — през нощта. От опит знаеше, че необяснимите загадки са единственото, което би могло да изплаши якия му помощник. Затова само каза:
— Да, много добре, благодаря. А ти изпълни ли поръчението на кея?
— И да, и не! Отидох призори, когато рибарите се готвеха за излизане. Джонката на Фън беше на брега. Дупките са закърпени и моряците вече я боядисваха. Капитанът е добро момче и на драго сърце ме разведе из нея. С много платна е, а каютите откъм носа са като истински хотелски стаи, дори с балкони. Когато му споменах за сблъскването, лицето на капитана почервеня и, трябва със съжаление да призная, езикът му не беше много изискан. Изглежда, другата джонка се е врязала в тях към полунощ и грешката е била изцяло на моряците на Ли и на капитана им, пиян като бъчва. А Ли е бил абсолютно трезвен. Госпожица Фън изскочила на балкона по нощни одежди, понеже помислила, че корабът потъва. Ли дошъл лично да й поднесе извиненията си, капитанът ги видял да разговарят пред каютата на момичето. Моряците цяла нощ се мъчили да разделят двете джонки и едва на разсъмване корабът на Ли успял да довлече на буксир кораба на Фън до кея. Там имало само една носилка и тя веднага била наета от госпожица Фън и прислужницата й. Малко по-късно дошли паланкини и за господин Ли и гостите му и ги отнесли до хотела. Докато чакали за носилките, петимата седели в главната каюта и се мъчели да се освободят от махмурлука. През това време академикът Ли, свеж и бодър, се разхождал по кея. Колкото до стария антиквар, никой не е зървал и върха на носа му.