Собственикът на заведенията на острова бавно поклати глава и съдията продължи:
— Теорията ми все още е твърде неясна, но ми се струва, че самоубийството на вашия баща, което, както ми казаха, е станало в същата стая и почти при същите обстоятелства като това на Ли Лиен, би могло да ми подскаже някои полезни подробности. Напълно разбирам колко мъчителен е за вас подобен разговор, но… — съдията не довърши фразата си.
Погълнат от спомени, Дао Бандъ не отговори веднага, но след малко като че се реши, вдигна глава и започна с равен глас:
— Баща ми не се самоуби, ваше превъзходителство, той бе убит. Съзнанието за този факт хвърли трагична сянка върху целия ми живот, сянка, която ще изчезне единствено когато открия подлия убиец и го изправя пред съда. Защото казано е, че синът не може да живее под едно и също небе с убиеца на своя баща.
Замълча за миг, после впери поглед пред себе си и поде:
— Бях на десет години, когато стана нещастието, но си спомням всичко, и то с най-малки подробности, тъй като през следващите години безброй пъти ги извиквах в паметта си. Баща ми ме обичаше много. Бях единственият му син и той реши сам да се нагърби с обучението ми. Следобеда на фаталния ден той ми преподаваше урок по история. Беше почнало да се здрачава, когато той получи някакво съобщение и ми каза, че трябва незабавно да отиде в Червения павилион на „Вечно блаженство“. След като тръгна, аз взех книгата му и вътре открих любимото му ветрило. Знаех, че държи винаги да му е подръка, и изтичах след него. Никога преди това не бях ходил в този хотел, но управителят ме познаваше и ми показа пътя за павилиона. Вратата беше полуотворена, влязох и видях Червената стая. Баща ми седеше отпуснат в едно кресло вдясно, пред леглото. С крайчеца на окото си зърнах отляво някаква изправена фигура в дълга червена роба, но не й обърнах никакво внимание, понеже наблюдавах, онемял от ужас, кръвта, заливаща гърдите на баща ми. Изтичах до него и видях, че бе мъртъв. От гърлото му стърчеше нож. Почти обезумял от ужас, се обърнах към фигурата в червено, за да попитам какво се бе случило. Беше изчезнала. Втурнах се навън, за да потърся помощ, залитнах и си ударих главата в стена или в някаква колона. Когато дойдох в съзнание, лежах в собствената си спалня в лятната ни планинска вила. Слугинята ми каза, че съм бил болен и че майка ми заедно с цялата прислуга се е скрила във вилата, тъй като в града вилнеела епидемия от едра шарка. И когато спомена, че баща ми е заминал на дълго пътуване, вече напълно повярвах, че всичко е било просто някакъв кошмар, но ужасяващите подробности на този сън останаха завинаги запечатани в съзнанието ми.
Дао Бандъ взе чашата си с трепереща ръка и като отпи няколко глътки, продължи:
— По-късно, когато вече станах мъж, ми обясниха, че баща ми се е самоубил, след като се заключил в Червената стая. Аз веднага разбрах, че е бил убит и че съм зърнал убиеца, който току-що е извършил пъкленото си дело. Изглежда, се е възползвал от това, че изпаднах в безсъзнание, и е избягал, като е заключил вратата отвън и после е хвърлил ключа през решетките на прозореца. Защото по-късно ми казаха, че ключът бил намерен вътре в стаята, на пода.
Дао Бандъ въздъхна дълбоко, поглади челото си и продължи уморено:
— Тогава започнах свое тайно разследване. Уви, всичките ми усилия да открия истината се оказаха напразни. Първо, досието по делото беше унищожено. Магистратът по онова време беше много мъдър и енергичен чиновник, който разбрал, че публичните домове са главният развъдник, от който се разпространява шарката, и наредил да евакуират жените и да запалят целия квартал. За нещастие канцеларията била засегната от пламъците и досиетата в нея — напълно унищожени. Все пак успях да открия, че по това време баща ми бил силно влюбен в една куртизанка, наречена Зелен Нефрит, току-що избрана за Царица на цветята. Според разказите красотата на тази жена била наистина забележителна, но малко след смъртта на баща ми тя се заразила от болестта и умряла за няколко дена. Според официалната версия баща ми се самоубил, защото тя му отказала любовта си. Хора, които са присъствали на съдебното разследване, когато магистратът разпитвал Зелен Нефрит, преди тя да се разболее, ми предадоха показанията й. Вечерта преди смъртта на баща ми тя му била съобщила, че не може да приеме предложението му за откуп, тъй като обичала друг мъж. За нещастие магистратът не се позаинтересувал за името на този човек. Той само попитал защо баща ми се е самоубил именно в Червената стая. Зелен Нефрит отвърнала, че вероятно поради това, че често се срещали именно там. Струваше ми се, че ако открия мотива на престъплението, ще се добера до личността на убиеца, и така успях да науча, че по това време още двама обитатели на острова са се домогвали до благоразположението на Зелен Нефрит. Първият бил Фън Дай, двайсет и четири годишен по онова време, а вторият — Уън Юан, трийсет и пет годишен. Господин Уън бил женен от осем години, но нямал деца. Говорело се, че бил импотентен, а куртизанките си шушукали за телесните страдания, които им причинявал като заместители на нормалното удоволствие, отказано му от природата. Ако е ухажвал Зелен Нефрит, то е било само за да поддържа името си на изискан мъж, поклонник на слабия пол. Оставаше Фън Дай, фин и изискан младеж, ерген, дълбоко влюбен в Зелен Нефрит, която искал, както разказват, да направи своя първа съпруга.