Дао замълча, загледан в разцъфналите храсти с невиждащ поглед. Съдията усети някакво тихо шумолене зад себе си и небрежно погледна към паравана, но колкото и да се вслушваше, не долови нищо повече. Може би бяха капещите сухи листа? Дао вдигна към него тъжните си вторачени очи и продължи:
— Ако се вярва на неясни, смътни слухове, би трябвало Фън да е убиецът, когото търся. Предпочетеният любим на Зелен Нефрит може би се е срещнал с баща ми в Червената стая, последвала е свада и той го е убил. Уън Юан непрекъснато ми загатваше, че нещата са се развили именно така, но когато настоях да ми представи някакви доказателства, той само ми каза, че Зелен Нефрит също знаела истината и поддържала версията за самоубийство единствено за да предпази Фън. Самият той, Уън Юан, бил видял Фън в парка зад Червения павилион точно когато баща ми бил убит. Тоест всички известни факти сочеха, че Фън Дай е престъпникът. Думите, ваше превъзходителство, са безсилни да предадат душевния ми смут. Фън Дай бе най-добрият приятел на баща ми и след смъртта му — най-довереният съветник на майка ми. Когато и тя си отиде, а аз тъкмо бях достигнал пълнолетие, той ми помогна да поема делата на баща ми и се отнасяше с мен като с истински син. Дали той е убиецът, който, разяждан от угризения, се посвещава на семейството на жертвата, или умело подхвърляните от врага му Уън Юан слухове са били ужасяващи клевети? Както и да е било, през всичките тези години аз непрекъснато бях разкъсван от съмнения. Задълженията ми ме принуждават да се срещам с него всеки ден и, разбира се, аз с нищо не съм му разкрил своите жестоки подозрения, но и не мога да не го дебна непрекъснато, да очаквам някаква дума, издайнически жест. Наистина не мога повече…
Гласът на Дао Бандъ се прекърши и той скри лице в дланите си. Съдията Ди мълчеше. Дали не дочу пак някакъв слаб шум зад паравана? Този път му напомни за търкане на копринен плат. Той се ослуша внимателно, но отново всичко бе спокойно. Обърна се към Дао и каза замислено:
— Много съм ви признателен, че ми разказахте всичко това, господин Дао. Известни моменти от разказа ви твърде много напомнят за така нареченото самоубийство на Ли Лиен. Ще видя какво би могло да се извлече като заключение от тези сходства, но засега ще се огранича само до проверката на някои детайли. Първо, защо магистратът, който се е занимавал с делото, е решил, че става дума за самоубийство? Вие ми казахте, че той е бил мъдър и способен чиновник. Едва ли е пропуснал да се досети, както по-късно и вие самият, че е възможно стаята да е била заключена отвън, а ключът да е бил подхвърлен през прозореца или подпъхнат под вратата…
Дао повдигна глава и отвърна уморено:
— По това време, ваше превъзходителство, магистратът е бил прекалено погълнат от епидемията, опустошаваща града. Хората гинели като мухи и покрай пътищата се издигали камари от трупове. Чувствата на баща ми към Зелен Нефрит били добре известни и е нормално да се предположи, че след като е изслушал показанията на куртизанката, магистратът с облекчение е посрещнал едно толкова просто и задоволително обяснение.
— Когато ми разказвахте за ужасния миг, преживян от вас като малко момче в Червената стая, вие споменахте, че на влизане в стаята сте забелязали леглото вдясно. Сега то е от лявата страна, до стената. Съвсем сигурен ли сте, че тогава сте го видели отдясно?
— Напълно, ваше превъзходителство. Сцената се е запечатала отчетливо в съзнанието ми, завинаги. Може би управата на хотела е разместила по-късно мебелите.