— Благодаря за сламката. На свой ред мога да ви доверя, че ние съвсем не сме привършили с този стар мръсник. В никакъв случай!
— Така си и мислех. Добре, аз се връщам в кухнята. Скаридата има нужда от упражнения с тигана. Сериозна нужда. Довиждане.
Ма Жун заобиколи гъстите храсти и се качи на верандата на Червения павилион. Щом видя, че съдията още не е пристигнал, той се изтегна в широкото кресло и вдигна краката си на парапета. Затвори очи и с доволна усмивка си припомни, една по една, прелестите на Сребърна Фея.
В това време съдията Ди разпитваше управителя на хотела за историята на Червения павилион.
Изненадан отначало, човечецът замислено се почеса по главата:
— Доколкото ми е известно, ваше превъзходителство, Червеният павилион си е съвсем съшият както преди петнайсет години, когато започнах работа тук — отговори бавно той. — Но ако негово превъзходителство желае да променим нещо…
— Няма ли някой, който да помни как е бил нареден преди това? — прекъсна го съдията. — Преди трийсет години, да речем?
— Единствено бащата на нашия портиер, ваше превъзходителство. Поне така мисля. Синът му го замести преди десетина години, защото…
— Заведете ме при него.
Мърморейки извинения, управителят го преведе през шумните общи помещения до едно малко дворче. Седнал върху дървено сандъче, крехък старец с рядка брадица се топлеше на слънцето. Той запримига срещу преливащото зелено от брокатената роба на съдията, понечи да се изправи, но магистратът побърза да каже:
— Не ставайте, уважаеми. Не искам да ви безпокоя на вашата почтена възраст. Бих желал само да науча една подробност от историята на Червения павилион, тъй като се интересувам от старинни постройки. Дали си спомняте кога леглото в Червената стая е било преместено до стената срещу вратата?
Старецът подръпна космите на редките си мустаци, поклати глава и отвърна:
— Това легло никога не е било местено, ваше превъзходителство. Не и по мое време. Стоеше опряно до южната стена, пада се отляво, когато влизате в стаята. Там би трябвало да бъде и там си е било винаги. Поне там беше преди десет години. Но оттогава… ами, може и да са го преместили. Сега всичко променят.
— Не, там си е — успокои го съдията. — В момента аз съм настанен там.
— Красиви стаи — промърмори старецът. — Най-красивите стаи на хотела. По това време глициниите трябва да са разцъфнали. Аз съм ги садил, сигурно има двайсет и пет години оттогава. И с градинарство се занимавах по малко. Тази глициния я взех от беседката в парка, току-що я бяха разрушили. Колко жалко… да съборят такава прелест. Изработка, каквато само старите майстори умееха. И какво, на нейно място вдигнаха някаква сграда. Ама за тях колкото по-високо, толкова по-красиво. Пресадиха и дървета. Развалиха изгледа от верандата. Ах, какви красиви залези се виждаха оттам. Пагодата на даоисткия храм се открояваше в здрача, прекрасно беше, ваше превъзходителство. А сега тия високи дървета, съвсем близо до павилиона, сигурно държат влага!
— Точно под верандата има няколко групи гъсти храсти — вметна съдията Ди. — Вие ли сте ги садили, уважаеми чичо?
— Аз, никога! Никога не се садят храсти пред веранда. Ако не се поддържат добре, те привличат змиите и всякакви гадини. Пазачите на парка са ги садили, глупаците му с глупаци! Онзи ден улових два скорпиона. Пазачите би трябвало да се грижат за доброто поддържане на градината, но май не го правят. Аз предпочитам открито слънчево пространство, особено сега с този ревматизъм. Отведнъж ми дойде на главата и оттогава…
— Радвам се да ви видя в такова добро здраве на вашата възраст — прекъсна го съдията Ди. — Казаха ми, че синът ви добре се грижи за вас. Благодаря ви за сведенията, които ми дадохте.
И без да се бави повече, той се върна в Червения павилион.
Когато Ма Жун го видя да се задава, веднага скочи и без да го изчака да седне, му заразправя какво му бе съобщил Рака във връзка със заминаването на Уън.
— За нищо на света не можем да го оставим да замине — каза строго съдията. — Обвинен е в даване на неверни показания пред съда. Разбери къде живее, и днес следобед ще го изненадаме с една мила визита. Но първо иди в хотела на Дзя и кажи на момчето, че искам веднага да говоря с него. След това можеш да обядваш, но гледай да се върнеш след час, имаме много работа днес.
Съдията седна близо до парапета на верандата. Като поглаждаше бавно бакенбардите си, той съпоставяше разказа на Дао Бандъ със спомените на стария портиер. Пристигането на Дзя Юбо го изтръгна от мислите му. Младият поет изглеждаше притеснен и започна да прави поклон след поклон.