— Да, на тия двамата можем да имаме доверие. Въпреки че не им разбирам и половината от това, което говорят. Особено на Рака. Но да се върнем на Уън, ваше превъзходителство. Вярвате ли на историята, която ви изтърси тоя мерзавец?
— Отчасти. Ние го изненадахме. Пипнахме го неподготвен. Предполагам, че Ли наистина е пожелал госпожица Фън, и освен това вярвам, че Уън Юан му е подсказал подлата стратегия, която ни описа. Всичко това отговаря както на самомнението и арогантността на Ли, така и на нападателната подлост на Уън. То обяснява и защо Фън толкова е бързал да омъжи дъщеря си за Дзя Юбо. Младият поет изцяло зависи от Фън и не би посмял да върне младата съпруга на баща й, когато открие, че не е девствена.
— Значи ваше превъзходителство е убеден, че Ли наистина я е обезчестил?
— Разбира се. Затова и Фън го е убил. Подредил е всичко така, че смъртта на младия учен да прилича на самоубийство точно както е направил и преди трийсет години с Дао Куан.
Като забеляза доста недоверчивото изражение на помощника си, съдията побърза да добави:
— Но може и да не е Фън, разбира се! Той просто има мотив и е бил на мястото. Аз съм напълно съгласен с твоите приятели Рака и Скаридата, че този учен съвсем не е човек, който ще се самоубие заради една жена, заради това, че някаква куртизанка му отказала благоразположението си. Не, очевидно Фън го е убил. Освен с удобен случай и сериозен мотив той е разполагал и с похват, излязъл твърде сполучлив преди трийсет години. Съжалявам, че няма друго разрешение, защото Фън ми направи много добро впечатление. Но ако той е убиецът, доброто впечатление няма да ми попречи да го арестувам.
— Може би той ще ни даде някои полезни сведения за смъртта на Есенна Луна, ваше превъзходителство.
— Би било чудесно! Това, което открих във връзка с убийствата на Дао Куан и Ли Лиен, с нищо не ни помага да разрешим загадката около Есенна Луна. И все пак съм убеден, че между смъртта на Царицата на цветята и другите два случая има някаква връзка, но да ме вземат дяволите, ако виждам каква!
— Преди малко казахте, ваше превъзходителство, че вярвате на стария сладострастник за Ли и Нефритов Пръстен. А какво мислите за останалото?
— След като ни обясни какви съвети е дал на Ли, забелязах, че сякаш се поокопити. Изглежда, е разбрал, че блъфирам, и тъй като вече не можеше да промени признанията си, реши да не ни казва повече. Но имам чувството, че е разговарял с Ли за неща, които предпочита да премълчи. О, ще открием ние пиленцето. Още не съм привършил с този гнусен старик.
— Надявам се да не му се размине леко! — избоботи Ма Жун и двамата продължиха пътя си.
Дао Бандъ ги чакаше пред магазина за вино. Тримата се отправиха към общежитието на Сребърна Фея. Младата жена сама им отвори и тихичко каза:
— Госпожица Лин се срамува да посрещне негово превъзходителство в мизерната си колиба. Настоя да я доведа тук, колкото и болна да е. Вкарах я вътре, без да ни види никой, и сега тя ви очаква в стаята за занимания, която в момента е свободна.
Младата куртизанка ги отведе до обширна зала, където до прозореца в дъното забелязаха силуета на слаба, превита в креслото жена. Облечена беше в проста избеляла рокля от кафяв памучен плат. Сивите й коси висяха раздърпани по раменете, ръцете й с изпъкнали вени почиваха в скута. Когато ги чу да влизат, тя обърна невиждащите си очи към тях.
Светлината, нахлуваща през хартията на прозореца, осветяваше обезобразено от шарка лице. На двете хлътнали бузи имаше нездрави алени петна, очите, под нещо като мътно перде, оставаха странно неподвижни.
Сребърна Фея се завтече бързешком към старата жена, последвана от съдията Ди и двамата му спътници. Свеждайки се над посивялата глава, тя пошепна:
— Магистратът е тук, госпожице Лин.
Бившата куртизанка понечи да стане, но съдията сложи ръка върху крехкото й рамо и изрече с топъл глас:
— Не ставайте, моля ви. Не трябваше да си правите труда да идвате дотук, госпожице Лин.
— Недостойната стара жена е изцяло на ваше разположение, ваше превъзходителство — произнесе сляпата.
Съдията неволно отстъпи назад, стреснат и невярващ. Никога досега слухът му не бе погалван от толкова топъл, толкова богат и вълшебен глас. Долитащ от едно нещастно създание, опустошено от годините и болестта, той звучеше като жестока подигравка. Съдията преглътна няколко пъти, преди да успее да проговори:
— Какво бе професионалното ви име, госпожице Лин? — най-сетне попита той.
— Наричаха ме Златен Яспис, ваше превъзходителство. Хората се възхищаваха от пеенето и… от красотата ми. Бях на деветнайсет години, когато болестта… — гласът й се задави.