— Кураж, моето момиче! Не се тревожи, остави се на моя господар да разреши всичките ти проблеми и неприятности. Аз самият винаги така правя.
— От теб какво друго може да се очаква — подхвърли тя през рамо и хлопна вратата под носа му.
Ма Жун се почеса по главата. Дали пък Сребърна Фея не смяташе, че му липсва предприемчивост? Той замислено огледа главната улица.
Когато забеляза величествената порта на гилдията на увеселителните домове, спря, гледа известно време тълпата от влизащи и излизащи хора, после продължи пътя си. Великанът се спря и започна да претегля доводите за и против, обмисляйки важно решение. Внезапно се обърна, върна се пред гилдията и с лакти си запробива път към входа.
Десетки мъже се тълпяха пред тезгяха, размахваха червени квадратни картончета и крещяха един през друг, опитвайки се да привлекат вниманието на служителите. Това бяха посредниците и прислужниците от ресторантите и чайните, а върху листчетата бяха изписани имената на куртизанките, които техните клиенти желаеха. Щом някой успееше да връчи своето листче на служителя, той разгръщаше регистрите пред себе си и ако момичето се окажеше свободно, изписваше срещу името му мястото и часа на срещата, подпечатваше хартийката и я предаваше на някое от момчетата, които се мотаеха около вратата. Момчето тичаше да отнесе поканата до общежитието на куртизанките и желаната дама се явяваше в уречения час на указаното място.
Без много да се церемони, Ма Жун отблъсна пазача, който стоеше до вратата на тезгяха, и нахълта в дъното на стаята, където зад огромно бюро властваше главният чиновник. Това беше едър и дебел мъж с гладко кръгло лице, а през тежките му клепачи се процеждаше надменен поглед, който разсеяно се спря върху помощника на съдията Ди.
Ма Жун извади от ботуша си официалното удостоверение за длъжността си и го хвърли на бюрото. Едрият мъж с подчертано внимание изучи документа, вдигна глава и лицето му се разтопи в усмивка:
— Какво мога да направя за вас, господин Ма?
— Да ми помогнеш да осъществя една проста сделка. Искам да откупя една куртизанка от втори ранг, името й е Сребърна Фея.
Дебелакът прехапа устни, измери с поглед Ма Жун и извади дебел регистър от чекмеджето. Прелисти го и щом откри нужната страница, внимателно прочете записаното.
— Купили сме я доста евтино, слитък и половина злато. Но тя има голям успех и е много търсена. Освен това пее добре. Облекли сме я с много скъпи дрехи. Тук има две фактури, общо за…
Докато той търсеше сметалото си, Ма Жун го прекъсна рязко:
— Достатъчно! Вие сте изхарчили много за нея, а тя ви е донесла петдесет пъти повече. Давам ви сумата, срещу която сте я купили, и толкоз, ясно ли е. Плащам в брой!
Той извади от пазвата си двата златни слитъка — наследството на чичо Уън, разгъна плата, с който бяха завити, и ги постави на масата.
Чиновникът се взря в блестящия метал, бавно потърквайки тлъстата си брадичка. С тъга си мислеше, че няма как да се опъне на съдебен служител. Шефът му Фън Дай никак няма да хареса подобна сделка. Все пак жалко, този як тарикат явно изгаря от желание да извърши покупката. Ако не заемаше такава служба, можеха да го одрусат с двойно повече, пък и да разчитат на щедър бакшиш. Днес явно не му вървеше. А и паренето в стомаха беше по-остро от обикновено. Докато късаше квитанцията за платената сума, устните му помръдваха от желание да откаже. Въздъхна и подаде листчето на Ма Жун, след което възможно най-бавно отброи рестото… двайсет сребърни монети. Пръстите му сякаш залепнаха за последната, но правейки се, че нищо не забелязва, помощникът на съдията Ди нареди:
— Добре ги увийте… всичките!
Чиновникът го погледна укоризнено и бавно зави монетите в лист червена хартия. Ма Жун пъхна пакетчето и разписката в ръкава си и излезе. Докато вървеше по улицата, си повтаряше, че решението му е правилно. Идва момент, когато мъжът изпитва нужда да води по-улегнал живот. А какво по-добро от землячка? Със заплатата, която му отпускаше съдията Ди, можеше спокойно да издържа семейство, а това беше далеч по-добре, отколкото да профуква всичко по кръчми и бардаци както досега. Единственият неприятен момент бе, че двамата му колеги, Цяо Тай и Тао Ган, щяха да го уморят от подигравки. Какво пък, да си дрънкат колкото искат… обаче видят ли жена му, няма начин да не млъкнат. Ма Жун сви по улицата, където се намираше хотел „Вечно блаженство“, но погледът му попадна на примамлив червен надпис над една кръчма и той реши да се почерпи с чаша вино, преди да се върне при съдията. Но когато разтвори завесата на вратата, видя, че залата, шумна и напоена със силни аромати, е препълнена с развеселени пиячи. Имаше само едно свободно място, на масата до прозореца, където тъжен млад мъж печално съзерцаваше празна кана. Ма Жун си проби път до него и попита: