— Кой ви прати?
Със сгърчена върху кървящата гръд длан мъжът прошепна:
— Ли ни каза…
Фонтан от кръв бликна от устата му, тялото му потръпна в последен гърч и притихна.
Ма Жун привършваше огледа на останалите трупове.
— Добре свършена работа! — искрено се възхити той. — Къде сте се обучили така?
— Аз го уча — обясни Рака, без да повишава тон. — Десет години труд. Карам го да тренира всеки ден. Не сме далеч от вкъщи, хайде да изпием по едно. С труповете ще се оправим после.
Скаридата вървеше на няколко крачки зад тях и още се цупеше.
— Не бихте ли могли и мен да научите да въртя веригите? — замечтано попита Ма Жун.
— Не. На юначаги като вас и като мен не им се отдава. Ние не можем да удържим силата си и правим грешки, не улучваме. А трябва само да завъртиш топките. После просто ги направляваш и те вършат цялата работа. Все едно кантар. Разбирате ли? Топките се удрят и се спускат като блюдата от всяка страна на кобилицата, която всъщност е човекът. За тази работа стават само дребни, мършави и леки мъже. А и това изкуство може да се прилага само на открито, за да има достатъчно простор от всички страни. Когато стане бой на закрито, отпред съм аз, Скаридата действа навън. Нали ви казах, двамата никога не се делим.
Докато вървяха, той посочи една колиба, подпряна на голямо тисово дърво, с пролуки между дъските, и каза:
— Ето къде живее госпожица Лин.
След няколко минути тримата спряха. До върбите край реката се издигаше варосана колиба със сламен покрив, сгушена зад простичък бамбуков плет. Рака накара Ма Жун да заобиколи къщичката, за да му покаже добре поддържаната градинка, в която земята не се виждаше от избуялите тикви, след което покани госта да седне на дървената пейка под стряхата. Оттатък върбите започваше реката, чийто отсрещен бряг не се виждаше. Наслаждавайки се на покоя, който излъчваше гледката, Ма Жун забеляза голямо отвесно скеле от бамбук, върху което на различна височина бяха закачени шест тикви.
— За какво служи това съоръжение? — любопитно попита той.
Рака се извърна към Скаридата, който се приближаваше към тях, все така намръщен.
— Номер три! — извика Рака.
Ръката на Гърбушкото изскочи от ръкава като светкавица. Чу се метално звънтене и топката улучи третата от окачените тикви. Рака се изправи тежко, вдигна разцепения плод и го постави на широката си длан. Скаридата гордо се приближи. Двамата мъже мълчаливо разгледаха тиквата. Рака поклати глава и пусна двете половини.
— Точно така е, както се страхувах — с укор изрече той. — Лакътят ти отново е отклонил удара.
Лицето на Гърбушкото стана пурпурно. Той с негодувание възропта:
— Но изместването е само на половин пръст от центъра!
— Абе не е съвсем лошо — смили се Рака, — но ако беше използвал китката, щеше да е по-добре. Китката, разбираш ли, не лакътя!
Скаридата изръмжа. Погледна към реката и каза:
— Синът ми няма да се върне скоро. Ще донеса нещо за пиене — и се отправи към къщата, докато Рака и Ма Жун се настаняваха на пейката…
— Значи ги използвате за мишени, така ли?
— А за какво друго? На всеки два дена му приготвям по шест, с различна големина, и ги закачам на различни разстояния — Рака погледна през рамо и като се увери, че гърбушкото не може да ги чуе, прошепна някак сърдито: — Много е добър с топките. Страхотен е! Но ако му го кажа, ще се отпусне. Особено с къса верига няма грешка. Нося голяма отговорност за него, приятел ми е. Нали разбирате?
Ма Жун кимна.
— С какво се занимава синът му?
— Доколкото мога да знам, с нищо… — бавно промълви Рака. — Защото не е жив. Чудесно момченце беше и Скаридата много се гордееше с него. Но преди четири години детето отишло за риба с майка си. Една военна джонка ударила лодката им и те се удавили и двамата. От този ден всеки път, когато стане дума за сина му, Скаридата плаче. Не беше невъзможно да се работи, един ден и на мен ми дойде до гуша и му рекох: „Синът ти не е умрял. Не го виждаш често, защото по цял ден е на реката.“ И той ми повярва. За жена му не споменах, в края на краищата онова, което човек може да понесе, си има предел. А и тя беше с едно езиче…
Рака въздъхна, почеса се по главата и продължи:
— Тогава казах на приятеля си: „Хайде да помолим да сме все нощна смяна, така ще можеш да виждаш сина си, когато се прибира привечер.“ И на това ми повярва.
Свивайки могъщите си рамене, Рака заключи:
— Умът му е зает с мисълта за връщането на момчето и аз мога от време на време спокойно да му споменавам за него, без той да се разревава.