— А аз оня ден му дадох на заем една сребърна монета — мрачно заключи той.
Съдията го остави с терзанията му и продължи пътя си. Влезе в първата гостилница и си поръча скромна напитка. След като привърши, излезе на балкона на първия етаж, за да изпие чая си на въздух. Седна до парапета и разсеяно се загледа в тълпата долу. На близкия ъгъл се издигаше олтар за мъртвите и няколко младежи поставяха нови съдове с прясна храна. Съдията преброи на пръсти: утре щеше да е трийсетият ден от Седмата луна, последен ден от Празника на мъртвите. Тогава щяха да изгорят предметите от хартия и другите приношения, но тази нощ вратите на отвъдното все още бяха отворени. Той се отпусна в креслото си и ядно прехапа устни. И друг път му се бе случвало да се занимава със заплетени случаи, но поне бе разполагал с достатъчно данни, за да си изгради някаква теория и да установи кръга на възможните извършители. Този път историята го объркваше напълно. Без съмнение един-единствен престъпник бе виновен за смъртта на Дао Куан преди трийсет години и за тази, по-скорошната, на Есенна Луна. Дали този човек не е премахнал и госпожица Лин? Тревожна бръчка проряза челото на съдията. Той не можеше да се освободи от чувството, че между изчезването на бившата куртизанка и нападението срещу Ма Жун и приятелите му съществува някаква връзка. А разполагаше с една единствена улика: незнайният убиец по всяка вероятност е около петдесетгодишен и живее на Райския остров или поне го познава много добре. Дори смъртта на Ли не му се струваше напълно изяснена. Нефритов Пръстен бе описала доста правдоподобно начина, по който го бе убедила, но отношенията между академика и Есенна а оставаха твърде неясни. Наистина бе странно, че никой не е научил къде са ставали любовните срещи. Между тях като че ли е имало нещо повече просто физическо привличане. Разбира се, той е възнамерявал да я откупи от господаря й, но подчертаният му интерес към Нефритов Пръстен доказващ, че съвсем не страстта, а някаква друга, тайна подбуди го е карала да желае освобождаването на куртизанка та. Дали пък тя не го е шантажирала? Съдията Ди тъжно поклати глава. И Ли, и Есенна Луна бяха напуснали този свят и той нямаше как да разкрие тайната.
Изведнъж той изруга яростно. Ругаеше сам себе си без да пести цветистите изрази. Бе допуснал страхотна грешка. Посетителите от близките маси учудено се обърнаха, за да разгледат внушителния брадат господин, който сякаш много се бе разсърдил на самия себе си. Съдията Ди не им обърна никакво внимание. Той се изправи рязко, плати и излезе. Задмина хотела на Дзя Юбо, тръгна край бамбуковата ограда от лявата страна на постройката и спря пред полуоткрехната вратичка. Над нея висеше надпис: „Вход за външни лица забранен“.
Той побутна крилото и се озова на добре поддържана алея, лъкатушеща сред високи дървета. Гъстият листак заглушаваше уличната гълчава и когато се озова на брега на прелестно езерце, съдията бе поразен от пълната тишина наоколо. Изящно дървено мостче, лакирано в червено, водеше до отсрещния бряг. Когато съдията стъпи върху него, уплашени от скърцането жаби наскачаха в черната вода.
На другия бряг стръмни стъпала водеха нагоре към елегантен едноетажен павилион. Основата му, качена на дървени колони, стърчеше поне пет стъпки над земята, медните плочки на заострения покрив бяха зеленясали от времето. Съдията се изкачи на терасата, опасваща цялата тройка. Хвърли един поглед на масивната входна и обиколи целия павилион, които имаше осмоъгълна форма. Когато стигна до противоположната стена се надвеси през парапета. Под него се просваше градината около хотела на Дзя, която по-нататък се сливаше с тази на хотела „Вечно блаженство“, едва осветен от фенерите в парка. От другата страна съзря пътечката към верандата на Червения павилион. Той се обърна, за да разгледа черния вход. Върху ивицата бяла хартия, залепена напряко през бакърената брава, бе положен печатът на Фън. Реши, че тази врата едва ли е толкова солидна. Един удар с рамо наистина се оказа достатъчен, за да избие ключалката.
Влезе вътре. Пипнешком намери в тъмното една свещ върху малка масичка и я запали с огнивото, поставено до нея. Светлината озари пищно преддверие и малък салон от дясната страна. Вляво се виждаше по-семпла стая, само с едно бамбуково легло и паянтова масичка в нея. По-навътре имаше тоалетна и мъничка кухня. Явно това бе кътче за прислужничката.
Съдията влезе в обширната спалня насреща. До стената в дъното бе долепено огромно легло с изваяни абаносови колони и тежки копринени завеси. Пред него имаше кръгла масичка от червено дърво, инкрустирана със седеф, върху която вероятно поставяха подноса с чая или изисканите лакомства, подходящи за любовните нощи. Натрапчив аромат все още изпълваше въздуха. Съдията пристъпи към широката тоалетка в единия ъгъл и без да се застоява пред грамадното огледало от полирано сребро и безбройните порцеланови бурканчета с всевъзможни помади и пудри, внимателно и огледа ключалките на трите чекмеджета. Сигурно точно тук бившата Царица на цветята е държала писмата си. Най-горното не беше заключено. Съдията откри в него само смачкани носни кърпички и омазнени фиби за коса. Затвори го набързо и мина към следващото което също се отвори веднага. Вътре бяха натъпкани дамски принадлежности от интимния тоалет на куртизанките. Съдията го захлопна с още по-голяма бързина. Третото се оказа заключено. Той дръпна рязко и крехките дъсчици около ключалката се разлетяха. Онова, което откри, го накара доволно да поклати глава. Чекмеджето бе пълно с писма и визитни картички, с пликове, неупотребени или използвани, с листа за писма — някои смачкани, други изцапани с мазни отпечатъци от пръсти и червило. Редът и чистотата явно не са били сред добродетелите на куртизанката. Съдията измъкна изцяло чекмеджето и изсипа съдържанието му върху масата. Придърпа един стол и запрехвърля книжата. Блестящото му осенение можеше и да се окаже лъжливо, но той държеше да си изясни нещата докрай. По време на вечерята в „Сивият жерав“ Царицата на цветята бе споменала за подарък, поднесен й от Ли: шишенце парфюм в плик. Тя го попитала какъв е парфюмът, а той казал само: „Постарайте се да стигне до предназначението си.“ Тъй като умът й е бил в парфюма, възможно е да не е обърнала внимание на думите, изречени от младия мъж, приемайки ги за галантна закачка. Но това последно изречение по-скоро приличаше на указание, отколкото на фриволно подмятане. Указание, свързано с някакъв друг предмет, също поставен в плика. Някакво съобщение може би, което Ли я е молел да предаде някому? Без да обръща повече внимание на писмата и визитните картички, съдията Ди ги избута на земята. Това, което търсеше, бе неразпечатан плик. Накрая го набери и го приближи до пламъка на свещта. Беше тежък, без адрес и само на обратната страна с поривист и овладян калиграфски стил бе изписан следният куплет: