Съдията се замисли за миг, после отвърна:
— Дързост ли? В края на краищата вие сте главен надзорник на острова и трябва да знаете. Но засега ми се струва прибързано да споделям каквото и да било, тъй като не разполагам с необходимите факти. Веднага след като ги науча, ще ви уведомя.
Фън и дъщеря му направиха нисък поклон и напуснаха павилиона.
ГЛАВА XIX
Съдията Ди успява накрая да се срещне с автора на стародавно престъпление и една бивша Царица на цветята припомня трагични събития
Когато Ма Жун пристигна на другата сутрин, съдията все още закусваше на верандата. Лека омара плуваше над смълчания парк, по клоните унило висяха овлажнените копринени гирлянди.
Съдията разказа накратко на Ма Жун за разговора си с Фън и дъщеря му.
— Сега задачата ни е да открием госпожица Лин. Кажи на управителя да оседлае конете ни. Ако бившата куртизанка не се е прибрала в колибата си, ни чака дълго препускане до северната част на острова.
Когато Ма Жун се върна, съдията остави клечиците си до празната купичка. Стана, влезе в салона и нареди на помощника си да му приготви кафявата пътна роба. Докато помагаше на господаря си да се облече, Ма Жун заразпитва:
— Дзя Юбо замесен ли е в тези истории, ваше превъзходителство?
— Не. Защо?
— Снощи случайно узнах, че възнамерява да напусне острова с едно младо момиче, в което е влюбен. Доколкото разбрах, малко или повече са го принуждавали да се сгоди за госпожица Фън.
— Да си заминава със своята възлюбена, нямам нужда от него. Надявам се, че ние също ще можем да заминем днес. Вярвам, че добре си запълнил свободното си време.
— Негово превъзходителство би могъл да го предположи! Но парите бързо се изнизват между пръстите в такова място.
— Не се и съмнявам — отвърна съдията, докато навиваше около кръста си широк пояс от черна коприна. — Но ти имаше две сребърни монети, надявам се, че са ти стигнали все пак?
— Честно казано, не, ваше превъзходителство. Чудесно запълних времето си, но вече нищо не ми остана.
— Е, надявам се поне, че с радост си похарчил парите си. Освен това ти остава златото от наследството на чичо ти.
— То също се изпари, ваше превъзходителство.
— Как, наистина ли? Два златни слитъка, които смяташе да заделиш за старини. Не може да бъде!
Ма Жун тъжно поклати глава.
— О, ваше превъзходителство, тук видях толкова красиви момичета. Прекалено красиви даже, а те струват скъпо!
— Срамота! — избухна съдията. — Да прахосаш два златни слитъка за вино и жени!
Той ядосано нахлузи шапката си и като въздъхна печално, сви рамене:
— Непоправим си, Ма Жун!
Двамата излязоха в задния двор и се запътиха към конете.
Ма Жун тръгна напред, за да води господаря си през лабиринта от малки улички до пустия участък, където се намираше колибата на куртизанката. Когато стигнаха до лъкатушещата сред дърветата пътека, той спря коня и каза:
— Тук ни нападнаха, ваше превъзходителство. Фън знае ли кой стои зад тая работа?
— Мисли си, че знае, но се лъже. Целта им съм бил аз.
Ма Жун понечи да попита господаря си откъде му е хрумнало такова нещо, но съдията пришпори коня си. Когато стигнаха до голямото тисово дърво, Ма Жун посочи колибата, залепена за възлестия му ствол. Съдията слезе от коня и му подаде юздите.
— Чакай ме тук.
Тръгна сам по влажната трева. Утринното слънце все още не бе проникнало през гъстия навес на листата над съборетината, във влажния въздух непоносимо миришеше на гниеща шума.
През единствения прозорец от навосъчена хартия, помътняла от мръсотия, се процеждаше слаба светлинка. Съдията Ди пристъпи до паянтовата врата и се заслуша. Необикновено красив глас нежно напяваше старинна мелодия, която той си припомни от детството си. Отвори и влезе. Вратата зад него се хлопна с ръждясало скърцане.
Маслен светилник разпръскваше бледа светлина сред ужасяващата бедност на стаята. Госпожица Лин седеше, кръстосала крака върху бамбуковото легло, а в скута й почиваше главата на прокажения просяк. Едноокият лежеше по гръб и през мръсните парцали, покриващи изпосталялото му тяло, се виждаха отворени язви. Единственото му око мрачно светеше в полумрака.
Певицата вдигна глава и обърна невиждащото си лице към съдията:
— Кой е тук? — попита тя със звучен топъл глас.
— Аз съм, магистратът.
Посинелите устни на прокажения се изкривиха в злокобна усмивка. Като се втренчи в живото му око, съдията изрече: