— Вие сте доктор Ли Уейдзин, бащата на члена на академията Ли Лиен. А вашата приятелка е Зелен Нефрит, куртизанката, която мислят за умряла преди трийсет години.
— Това е моят любим — промълви сляпата.
— Вие дойдохте на острова — продължи съдията Ди, като се обърна към прокажения, — защото са ви казали, че Есенна Луна е виновна за смъртта на вашия син, с желание да отмъстите за него. Но грешите. Синът ви се е самоубил, защото е открил подутини по врата си и е сметнал, че е болен от проказа. Дали е бил прав, или не, не зная, не съм изследвал трупа. Той не е притежавал вашата смелост и е бил неспособен да приеме злощастния край, изпитанията на болестта. Но Есенна Луна не е знаела причината за самоубийството му. Глупашко тщеславие я е подтикнало да разпространи лъжата, че Ли се е самоубил заради нея. Вие сте чули това от собствената й уста, когато подслушвахте разговора ни, скрит под верандата на Червения павилион.
Той млъкна. За миг не се чуваше друго освен напрегнатото дишане на прокажения. После съдията продължи:
— Синът ви се е доверявал на Есенна Луна. Той й е оставил писмо, в което ви съобщава за своето решение, но тя не ви го е предала, дори не бе отворила плика с писмото. Открих го, след като вие убихте тази нещастница.
Той извади писмото от ръкава си и зачете на глас. Когато свърши, куртизанката продума нежно:
— Аз носех под сърцето си твое дете, твой син, о, скъпи мой. Уви, след като оздравях, не ме отмина и ново нещастие, пометнах! Нашият син щеше да е красив и смел като теб.
Съдията Ди хвърли писмото на одъра и продължи:
— Откак сте на острова, доктор Ли, вие непрекъснато сте следели Есенна Луна. Когато късно през фаталната нощ тя се отправя към Червения павилион, вие сте я проследили. Качили сте се на верандата, скрит зад прозореца сте я наблюдавали как се съблича и се изтяга гола на леглото в Червената стая. Извикали сте името й, после сте се долепили плътно до стената. Когато тя се приближила и вероятно е опряла лице до решетката на прозореца, за да види кой я вика, вие сте се хвърлили към нея, стиснали сте я за гърлото и сте започнали да я душите през железата на решетката. Но разядените ви от проказата ръце не са я удържали и тя се отскубнала. Изтичала към вратата, за да извика за помощ, но уплахата й е била толкова силна, че получила сърдечен пристъп и се свлякла на килима. Вие все пак сте я убили, доктор Ли.
Подпухналите клепачи на прокажения потрепнаха. Жената се надвеси над обезобразеното му лице и прошепна:
— Не го слушай, любими. Уморен си, почивай си.
Съдията извърна поглед. Вторачен в пода от утъпкана пръст, той продължи:
— В писмото си вашият син с право говори за несломимата ви смелост. Разяждала ви е смъртоносна болест, богатството ви се е топяло, но ви е оставал вашият син и сте искали на всяка цена да го направите могъщ човек. Но времето не спира и за миг. Райският остров е червив от пари, а прилежащата му територия граничи с вашите земи. Първо изпращате разбойници, за да ограбят златото, което Фън пренася, но скъпоценният метал пътува със сигурна охрана. Хрумва ви по-добра идея. Знаете, че Уън Юан мрази главния надзорник и отдавна ламти за неговото място. Нареждате на сина си да се свърже с антикваря и подготвяте провалянето на Фън със замисления от вас план. Като използва влиянието си, синът ви спокойно би могъл да осигури този пост на Уън Юан и тогава никак няма да му е трудно да си присвои по-голямата част от богатствата на острова. Смъртта на сина ви разбива тази красива мечта. Ние никога не сме се срещали, доктор Ли, но вие знаете моята репутация, както и аз вашата, така че сте се опасявали, че ще открия истината. Затова малко след смъртта на Царицата на цветята идвате в Червения павилион и скрит на верандата, ме наблюдавате през прозореца. Бях твърде далеч от него, за да се осмелите да предприемете нещо срещу мен, а и вратата бе непристъпна. Единствената последица от вашето злокобно присъствие бе ужасният кошмар, който сънувах.
Погледът на съдията отново потърси този на прокажения. Обезобразеното лице се бе разкривило в страховита гримаса. Миризмата на разложена плът, изпълнила малката стая, ставаше все по-непоносима. Съдията сложи шала пред носа си и заговори през плата:
— После се опитвате да напуснете острова, но лодкарите отказват да ви качат. Предполагам, че сте търсили някакво убежище в гората край реката и тук, трийсет години след като съдбата ви е разделила, сте срещнали любовницата си Зелен Нефрит. Вероятно сте я разпознали по гласа. Тя ви предупреждава, че аз разследвам убийството на Дао Куан. Откъде тази сила, с която се вкопчвате в едно съществуване, което за вас означава само страдание, доктор Ли? Дали идва от желанието да опазите на всяка цена името си? Или от спомена за жената, която някога сте обичали и която сте смятали за покойница? Или от упоритото, детско желание да не рухнете, каквото и да стане? Не зная, не мога да си представя какво въздействие може да има тежката неизлечима болест върху един необикновен дух.