Прокаженият мълчеше.
— Вчера следобед — продължи съдията — вие ме проследихте за трети път. Трябваше да отгатна, трябваше да разпозная тази миризма, която не може да се сбърка. Вие ме чухте да казвам на помощника си, че възнамерявам да дойда тук. Отишли сте при разбойниците, които от време на време наемате, и сте им заповядали да ми направят засада в горичката. Нямало е как да узнаете, че по-късно съм променил плана си. Хората ви са нападнали помощника ми и двама от специалните служители на главния надзорник, които ги избили до един. Но преди да умре, един от тях прошепнал името ви. Истината ме осени, докато четях писмото на сина ви! Знаех какъв човек сте, доктор Ли. Фън бе описал пред мен младия имперски чиновник, преливащ от сърцатост и плам, какъвто сте били преди трийсет години. А този портрет съвпадаше с онова, което ми бе казала Зелен Нефрит, говорейки за страстен и решителен любим, способен да изостави богатство, положение и всичко заради жената, която обича.
— Това си ти, скъпи мой, това беше ти, моят неудържим любим — тихо промълви сляпата и покри с целувки лицето на прокажения.
Съдията Ди извърна глава и продължи с уморен глас:
— На засегнатите от неизлечима болест са спестени наказанията, предвидени от закона, доктор Ли, но все пак държа да уточня, че вие сте убили куртизанката Есенна Луна в Червения павилион, както и че преди трийсет години сте убили Дао Куан.
— Трийсет години! — възкликна мелодичният глас. — Трийсет години минаха, а ние отново сме заедно. Но тези години никога не са съществували, скъпи мой, те са само лош сън, един кошмар. Ние се срещнахме вчера в Червената стая, червена като страстта, която ни свързваше, като нашата дива, изгаряща любов. Никой не знаеше, че се любим там, ти, младият и многообещаващ имперски чиновник, и аз, най-надарената куртизанка, Царицата на цветята на Райския остров. Фън Дай… Дао Куан, колцина още се домогваха до благосклонността ми. Аз ги окуражавах, без да давам нищо в замяна, преструвах се, че ми е трудно да реша, за да запазя нашата тайна. Настъпи последната нощ. Кога беше това? Снощи, нали? В мига, когато ти притискаше разтрепераното ми в забрава тяло в силните си ръце, дочухме шум в салона. С един скок ти се озова посред стаята и без да се обличаш, се втурна навън. Аз те последвах, възхищавайки се на любимото тяло, сияещо в пурпура на залеза. Когато Дао ни видя един до друг голи, влюбени, решителни, побледня от гняв, измъкна ножа си и ме нарече с долни имена. „Убий го!“, изкрещях ти аз. Ти се хвърли върху него, издърпа ножа от ръцете му и го заби в гърлото му. Кръвта му бликна върху теб. Алена кръв върху твоята пурпурна от залеза кожа. Никога, никога не съм те обичала повече, отколкото в този миг.
Някакво безумно опиянение бе преобразило лицето на сляпата и то сияеше със странна красота. Съдията Ди сведе глава, докато трептящият от вълнение глас продължи:
— Тогава аз ти казах: „Да се обличаме и да бягаме оттук.“ Върнахме се в Червения павилион, но в този миг някой влезе в салона. Ти отново се върна там: беше онова глупаво момченце. Щом те видя, веднага избяга, но ти мислеше, че може да те разпознае, затова ми каза да пренесем трупа в Червената стая, да сложим ножа в ръцете му, да заключим вратата след нас, а ключа да пъхнем отдолу. Така всички щяха да решат, че Дао се е самоубил. Разделихме се на верандата. В парка вече палеха фенерите. Ти смяташе да заминеш за няколко седмици, докато съдилището приключи разследването по самоубийството, и тогава… да се върнеш при мен.
Сляпата са закашля. Кашлицата се усили, разтърсвайки крехкото тяло, и малко розова пяна изби на устните й. Тя машинално я изтри и продължи с дрезгав, изведнъж погаснал глас:
— Питаха ме дали Дао ме е обичал. Да, отговорих аз, и това беше истина. Питаха ме дали е умрял, защото съм го отблъснала. Да, казах аз, заради мен умря, и това също беше истина. Но дойде епидемията… заразих се от тази страшна болест… лицето ми… очите ми… ръцете ми… Умирах и с всички сили зовях смъртта. Да, по-добре да умра, отколкото ти да зърнеш какво бе станало с мен. После дойде и пожарът. Приятелките ми, болни и здрави, ме довлякоха до моста… в гората. И оживях… а толкова жадувах смъртта. Взех документите на госпожица Лин, която наричаха Златен Яспис. Тя издъхна в един ров до мен. Върнах се на острова, но ти ме мислеше за умряла, както го желаех. Колко щастлива бях, когато научавах за успехите ти. Това щастие бе за мен единствената ми връзка с живота. И сега ти отново си в прегръдките ми!