Гласът замлъкна. Съдията повдигна глава и видя костеливите пръсти на сляпата да опипват главата на любимия й, застинала неподвижно върху коленете й. Единственото око бе затворено, а парцалите, покриващи хлътналите гърди, не се повдигаха в ритъма на дишането. Притиснала до гърдите си скъпото лице, Зелен Нефрит извика:
— Благословени небеса, той се върна, за да издъхне в ръцете ми… и аз скоро ще го последвам!
Тя прегърна трупа и му зашепна нежни слова. Съдията се оттегли безшумно.
ГЛАВА XX
Съдията Ди се приготвя да напусне Райския остров, а магистратът Луо му дава последен съвет.
Когато съдията се върна, Ма Жун го попита любопитно:
— Негово превъзходителство доста се забави. Какво ви разказа певицата?
Съдията Ди избърса капчиците пот, които блестяха на челото му, скочи на седлото и промърмори:
— В тази колиба няма никой — вдъхна дълбоко чистия въздух и добави:
— Претърсих основно навсякъде, но не открих нищо. Бях си съставил някаква теория, но се оказа погрешна. Това е, не ни остава друго, освен да се върнем в хотела.
Докато двамата мъже прекосяваха пущинака, Ма Жун внезапно посочи с камшика си към хоризонта и възкликна:
— Виждате ли пушека, ваше превъзходителство! Започнаха да палят олтарите. Празникът на мъртвите свърши.
Съдията Ди замислено се загледа в черния дим, който се кълбеше над покривите.
— Да. Вратите на отвъдното се затвориха.
Затвориха се след призраците на миналото, помисли си той. Цели трийсет години сянката, родена през онази нощ в Червения павилион, е витаела над живите и е помрачавала дните им. Сега се бе промъкнала във вонящата колиба, за да се присъедини към мъртвия и умиращата, и свита в ъгъла, щеше да дочака мига, когато тримата заедно ще си отидат завинаги.
Когато съдията Ди и помощникът му се върнаха в хотел „Вечно блаженство“, магистратът нареди на управителя да му представи сметката. Заръча на прислужника от конюшнята да приготви конете и влезе в Червения павилион с Ма Жун.
Докато помощникът подреждаше дрехите в кожените пътни чанти, съдията препрочете доклада за самоубийството на Ли Лиен, който бе написал предната вечер. След това взе втория, за смъртта на Есенна Луна, и добави накрая, че е починала вследствие на сърдечна криза, причинена от злоупотреба с алкохолни напитки. Написа и кратко писмо до Фън Дай, за да му съобщи, че една и съща личност е убила Дао Куан и Есенна Луна, но тъй като престъпникът не е жив, излишно е по-нататъшното ровене в тази тъмна история. Писмото завършваше така:
Бях уведомен, че доктор Ли Уейдзин, чието съзнание е разстроено вследствие на напреднал стадий на проказата, от която страда, бродел из вашия остров и починал в колибата на бившата куртизанка госпожица Лин. Самата тя е съвсем близо до края си. Когато на свой ред и тя напусне този свят, погрижете се двете тела да бъдат изгорени, за да се избегне разпространението на заразата. Уведомете семейството на Ли. Куртизанката няма живи роднини.
Той сложи подписа си, препрочете писмото, натопи четката в туша и добави:
Научих също така, че Дзя Юбо е напуснал острова с една жена, в която е влюбен. Вярвам, че едно по-старо и по-дълбоко чувство ще успокои дъщеря ви, на която моля да предадете моите най-искрени сърдечни пожелания за бъдещо щастие.
Взе друг лист и започна писмо до Дао Бандъ, с което го осведомяваше, че най-сетне убиецът на баща му е разкрит, но че е починал от дълго и мъчително заболяване.
Небето — завършваше съдията — отмъсти за вас и сега нищо не би попречило на един по-тесен и интимен съюз със семейство Фън, за да се запечата завинаги старата дружба.
Сложи печата си върху двата плика и написа „Лично“. След това нави на руло официалните доклади и придружаващите ги документи и пъхна обемистия свитък в ръкава си. Стана и се обърна към Ма Жун:
— Ще минем през Цинхуа, за да предам документите на магистрата Луо.
Слязоха в салона. Ма Жун носеше багажа.
Съдията плати сметката и връчи на управителя писмата за Фън Дай и Дао Бандъ, като го помоли да ги предаде колкото може по-бързо. Когато влязоха в задния двор, за да проверят дали конете са готови, навън прозвучаха гонгове и висок глас изкрещя:
— Направете път!
Веднага след това в двора влязоха десетина носачи, облени в пот от тежестта на огромен официален паланкин. Следваха цяла кохорта стражници с високо вдигната червена табела, на която бяха изброени всички титли и рангове на магистрата Луо. Началникът на стражата отдръпна пердето на паланкина и се поклони почтително. Магистратът Луо стъпи на земята, ослепителен в зелената си брокатена роба и черната шапка с дълги висящи краища. В ръцете си държеше ветрило, което ожесточено размахваше. Щом забеляза Ди, той се устреми към него със ситни забързани крачки и извика: