Сър Ейлингтън отпи предпазливо от виното си и огледа възторжено компанията.
— Често съм чувала, че са много лукави — отбеляза госпожа Евърслайт. — Лунатиците имам предвид.
— Забележително точно. А потискането на собственото умопомрачение има много често катастрофални последствия. Всяко потискане е опасно, както твърдят психоаналитиците. Човекът с безвредна ексцентричност, който може да си я позволява пред всички, рядко прекрачва границата. Но човекът — той направи пауза, — или жената, която на вид е съвършено нормална, в действителност може да бъде опасен източник на отрова за околните.
Проницателният му поглед обходи внимателно масата, стигна до Клер и отново се върна. Той отпи още веднъж от виното си.
Неочакван страх завладя Дърмът. Това ли имаше предвид? Това ли се опитваше да обясни? Невъзможно.
— И всичко се дължи на потискането на чувствата — въздъхна госпожа Евърслайт. — Сега разбирам защо човек трябва да се стреми винаги да се изяви. Опасностите от обратното са страхотни.
— Скъпа госпожо Евърслайт — възрази живо лекарят. — Съвършено погрешно ме разбирате. Причината за злото е във физическата материя на мозъка — понякога поразена от някакъв външен агент, да речем удар, а понякога, уви, по рождение.
— Наследствеността е много тъжно нещо — въздъхна кой знае защо дамата. И туберкулозата, и всичко останало.
— Туберкулозата не е наследствена — обясни сухо сър Ейлингтън.
— Така ли? Винаги съм мислела обратното. Но лудостта е! Ужасно нещо! Кое друго?
— Подаграта — каза сър Ейлингтън усмихнат. — И далтонизмът — доста интересно явление. Предава се директно по мъжка линия, а по женска е само латентно. И затова има множество мъже далтонисти, но за да бъде една жена далтонист, вероятно при майката състоянието е било латентно, а при бащата действащо — доста странно разположение на нещата. Явлението се нарича полово ограничена наследственост.
— Много любопитно. Но лудостта не е наследствена, нали?
— Лудостта може да се предава и по женска, и по мъжка линия — заяви замислено лекарят.
Ненадейно Клер стана и бутна стола си назад тъй рязко, че той се катурна и падна на земята. Беше пребледняла и сега нервните движения на пръстите отчетливо се забелязваха.
— Вие нали няма да се забавите тук? — примоли се тя. — Всеки момент пристига госпожа Томсън.
— Една чаша червено и идвам — заяви сър Ейлингтън.
— Да видя тази прекрасна изява на госпожа Томсън, за това съм дошъл, нали? Ха-ха! Не че трябваше да ме увещават кой знае колко. — Той се поклони.
Клер се усмихна за благодарност едва доловимо и излезе от стаята, хванала за рамото госпожа Евърслайт.
— Боя се, че прекалих с професионалната тема — отбеляза лекарят, докато заемаше отново мястото си. Простете ми, скъпи приятелю.
— Няма за какво — отвърна Трент вежливо.
Изглеждаше напрегнат и обезпокоен. За пръв път Дърмът се почувства като чужд човек в компанията на своя приятел. Между двамата витаеше някаква тайна, каквато дори със стар приятел не би могъл да сподели. И все пак цялата история беше фантастична и невероятна. Какво ли щеше да му се случи? Нищо освен няколко откраднати погледа и нервността на една жена.
С виното се забавиха съвсем малко, а след това се преместиха в гостната точно когато съобщиха за пристигането на госпожа Томсън.
Медиумът се оказа закръглена жена на средна възраст, облечена доста зловещо в пурпурночервено кадифе, която говореше по-скоро високо, отколкото некултурно.
— Надявам се, не съм закъсняла, госпожо Трент — каза тя усмихната. — Казахте в девет часа, нали?
— Съвсем точна сте, госпожо Томсън — отвърна Клер със сладкия си, леко сипкав глас. — Ето го и нашия малък кръжец.
Взаимното представяне свърши дотук, какъвто очевидно беше обичаят. Медиумът ги обходи с проницателен, опитен поглед.
— Надявам се да имаме известни резултати — отбеляза енергично тя. — Нямате представа как мразя да правя сеанс, без да мога да задоволя никого, така да се каже. Но мисля, че Широмако (моят японски контрольор, както ви е известно) тази нощ ще се оправи. Чувствам се в отлична форма и отказах уелския заек, макар и да умирам за печено сирене.