— „Само трябва да ритнем вратата и цялата гнила конструкция ще се срути“ — припомни Мур известния цитат. — Това вече са го казвали, но Адолф се сблъска с една малка неприятна изненада, когато заваля снегът.
— Той беше идиот и не беше чел Макиавели — отвърна Ритър. — Първо ги завладяваш и после ги ликвидираш, защо да ги предупреждаваш?
— От което следва, че нашите сегашни противници биха могли да изнесат на стария Николо един-два урока — съгласи се Гриър. — Добре, Боб, какво точно предлагаш?
— Системно проучване на слабите места на Съветите с оглед да се възползваме. Най-простичко казано, да обмислим план как да накараме нашия враг да се почувства кофти.
— По дяволите, та нали се предполага, че през всичкото време правим именно това — каза Мур, приемайки веднага идеята. — Джеймс?
— Нямам никакви възражения. Мога да събера неколцина момчета и да обсъдим някои идеи с тях.
— Но не обичайните заподозрени — настоя заместник-директорът на операциите. — Няма да стигнем доникъде с редовния екип. Време е да излезем от клишетата, да ни вземат мътните.
Гриър се замисли за миг, след това кимна в знак на съгласие.
— Добре, ще направя подбора. Специален план. Как ще го кръстим?
— Какво ще кажете за ЗАРАЗА? — попита Ритър.
— А ако се превърне в операция, можем ли да го прекръстим на ЧУМА? — засмя се заместник-директорът на разузнаването.
Мур също се изхили.
— Не, измислих го. ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА. Едгар По ми се струва много подходящ за случая.
— Нещо като превземане на ДР от ДО — изрече мислите си на висок глас Гриър.
Това не беше сериозно обсъждане, а нещо като чесане на езиците при научен спор. По същия начин една корпорация би могла да търси слабите и силните страни на компания, която иска да глътне… и после ако обстоятелствата го изискваха, да я ликвидира. Не, Съюзът на съветските, социалистически републики беше центърът на техния професионален свят, нещо като Боби Лий за тяхната армия при Потомак13 или нюйоркските „Янки“ за бостънските „Червени чорапи“. Да ги унищожат, колкото и да звучеше като жадуван блян, си оставаше блян.
Но дори да беше така, съдия Артър Мур харесваше този начин на мислене. Ако човек не можеше да надскочи себе си, тогава за какъв дявол беше раят?
Наближаваше двадесет и три часа в Москва и Андропов се наслаждаваше на цигарата си — американско „Марлборо“ впрочем — и отпиваше на малки глътки водка, първокласна „Старка“ със същия кафеникав цвят като американския бърбън. Още един американски продукт се въртеше на магнетофона — дългосвиреща плоча на Луис Армстронг, който изпълняваше на тромпет великолепен нюорлеански джаз. Като повечето други руснаци председателят на КГБ не смяташе чернилките за нещо повече от маймуни и канибали, макар да бяха измислили нелоша музика. Той съзнаваше, че би трябвало да почита Бородин или някой друг руски класик, но американският джаз притежаваше жизненост, която държеше мозъка му буден.
Музиката беше само фон и му помагаше да мисли. Юрий Владимирович Андропов имаше гъсти вежди над кафявите си очи и хлътнали бузи, които издаваха друг етнически произход, но умът му беше изцяло руски, което означаваше отчасти византийски, отчасти татарски и отчасти монголски, а всички те се бяха обединили за постигане на неговите собствени цели. Той преследваше много цели, но най-важната беше да оглави страната си. Някой трябваше да я спаси, а той най-добре знаеше колко много се нуждаеше тя от спасяване. Едно от преимуществата на поста председател на Комитета за държавна сигурност беше, че за него почти нямаше тайни в едно изтъкано от измислици общество, където лъжата бе най-висшето изкуство. Това важеше особено силно за съветската икономика. Командната структура на този разкапан колос предполагаше, че всяко предприятие и всеки директор на предприятие гонеха план. Планът можеше да е реалистичен или да не е реалистичен. Това не беше важно. Важното бе, че наказанието за неизпълнение беше драконовско. Не както някога, разбира се. През 30-те и 40-те години неизпълнението на показателите в плана можеше да доведе до смърт точно тук, в тази сграда, защото онези, които не успяваха да изпълнят плана, бяха „пораженци“, саботьори, народни врагове, предатели в една държава, където предателството бе най-тежкото престъпление, на което се полагаше най-тежкото наказание — обикновено куршум 44-ти калибър от някой стар револвер „Смит и Уесън“, закупен някога от царя в Америка.
13
Битката при реката Потомак между войските на Конфедерацията начело с генерал Робърт Лий и Федералната армия през 1862 г. по време на Гражданската война в САЩ, завършила без военна победа за никоя от страните. — Бел. прев.