— Под хълма завий надясно.
— Ъ-хъ.
Това поне щеше да е лесно. Трябваше да открие обратния път към къщата, а мразеше да пита за посоката. Дължеше го на професията си. Хирургът трябваше да има самообладание като пилот на боен самолет. Хирургът нямаше право да изпадне в паника, нали така?
— Точно тук — каза Райън. — Не забравяй за насрещното движение.
В момента платното беше празно, но това щеше да се промени, вероятно след като той слезе от колата. Не й завиждаше, че се налагаше сама да продължи урока си по навигация, но най-добрият начин да се научи човек да плува беше, като скочи във водата, стига да не се удави. Но британците бяха гостоприемни хора и нямаше да я оставят така. Вероятно някой любезен местен шофьор щеше да я придружи по пътя към къщи.
Гарата беше внушителна колкото издигната платформа в Бронкс с малка каменна постройка, стълбище и ескалатор, които водеха към коловозите. Райън плати билета си в брой, но забеляза табелката, която предлагаше абонаментни карти. Купи си „Дейли Телеграф“. Така щеше да се покаже пред местните като консервативен тип. По-либерално настроените предпочитаха „Гардиън“. Реши да подмине таблоидите с голи жени на вътрешните страници. Не бяха най-подходяща гледка веднага след закуска.
Наложи му се да почака десетина минути влака, който пристигна почти безшумно и приличаше на нещо средно между американските провинциални електрички и мотрисите в метрото. Билетът му беше за първа класа. Настани се в малко купе. Прозорците се плъзгаха надолу и нагоре с помощта на кожен ремък, а купето беше точно срещу вратата на вагона, така че щеше да излезе директно, вместо да върви надолу по коридора. Все още под впечатление на тези открития, Райън седна на мястото си и хвърли едно око на първата страница на вестника. Както в Америка, вътрешната политика заемаше горе-долу половината от страницата. Райън се зачете в две от статиите с мисълта, че може да му е от полза да се запознае с тукашните нрави. По разписание трябваше да пристигнат на гара „Виктория“ след четиридесет минути. Не беше толкова зле, много по-приятно, отколкото да измине пътя с шофиране, както го бе посъветвал Мъри. Освен това в Лондон беше по-трудно дори в сравнение с Ню Йорк да се намери място за паркиране, да не говорим, че това ставаше на обратната страна на улицата, и за всичко останало.
Влакът почти не друсаше. Явно защото железопътният транспорт беше държавен монопол и имаше кой да дава пари за поддръжката на релсите. Кондукторът провери билета му с усмивка — това веднага направи силно впечатление на Джак, който беше дръпнат янки — и продължи нататък, оставяйки Райън с вестника. Гледката през прозореца привлече вниманието му. Пейзажът беше зелен и свеж. Британците наистина обичаха моравите си. Подредените в права линия къщи бяха по-малки от къщите от детските му години в квартала им в Балтимор, а и имаха скосени покриви, и мили Боже, тук улиците бяха тесни. Наистина трябваше да внимава, когато шофира, ако не искаше да се намери в нечия дневна. Това нямаше да се хареса дори на англичаните, макар да бяха привикнали към недостатъците на янките, които ги посещаваха.
Времето беше ясно, небето приятно синьо, с бели пухкави облачета тук-там. Откакто бяха дошли, не беше валяло. Но рано или късно нямаше да им се размине. Всеки трети минувач държеше сгънат чадър. Мнозина носеха шапки. Райън не беше слагал шапка от времето, когато служеше в морската пехота. Англия беше достатъчно различна от Америка, а това само по себе си беше опасно, реши той. По много неща си приличаха, но разликите се набиваха на очи и те ритваха по задника, когато най-малко го очакваш. Трябваше да внимава много със Сали, когато пресичат. На четири и половина години, тя можеше във всеки един момент да тръгне в грешната посока. Малкото му момиченце беше лежало вече веднъж в болница и това, Бог му е свидетел, му стигаше за цял живот.
Носеха се през някакъв град сега, нямаше добра видимост. Дясната страна, която гледаше към пътя, беше издигната. Огледа се за някакви забележителности, по които да се ориентира. Не беше ли онова там, вдясно, катедралата „Сейнт Пол“? Значи наближаваха гара „Виктория“. Отвори вратата на купето точно както правеха местните, и скочи на перона. Гарата представляваше редица от метални арки, покрити със стъклени сводове, зацапани с черни сажди още от времето на парните локомотиви, които отдавна си бяха отишли. Никой не си беше направил труда да почисти стъклата. А може би чернилката беше вследствие на замърсения въздух? Кой можеше да каже. Джак последва потока от хора към тухлената стена, която по всичко изглеждаше, че отделя секторите за заминаващите и пристигащите влакове. Естествено не липсваха и обичайните за една гара сергии и малки павилиончета. Намери изхода и излезе на открито, ровейки в джоба си за картата на Лондон. „Уестминстър Бридж“. Беше твърде далеч, за да стигне до там пеша, така че махна на едно такси.