— Приключи ли? — попита Кети иззад гърба му.
— Почти, бейби — отговори Джак.
— Няма да е опасно за теб, нали?
— Не вярвам, мила.
Но Джак не умееше да лъже и издаде своята несигурност.
— Къде отиваш?
— Казах ти, че в Германия, забрави ли?
„Ух-х, пак ме хвана.“
— Нещо, свързано с НАТО?
— Така ми казаха.
— С какво се занимаваш в Лондон, Джак? Сенчъри Хаус не е ли нещо, свързано с разузнаване…
— Кети, знаеш много добре. Аз съм аналитик. Проучвам информацията от различните източници и се опитвам да разбера какво означава, след което пиша доклади. Както виждаш, не е много по-различно от онова, което вършех в „Мерил Линч“. Работата ми е да анализирам информация. Казват, че ме бива в тия неща.
— Няма да има никакви оръжия?
Беше полувъпрос, полуконстатация. Джак предполагаше, че имаше връзка с работата й в Спешното отделение в „Хопкинс“. Като цяло лекарите не обичат оръжията с изключение на онези, които ходят на лов за птици през есента. Тя не обичаше пушката му „Ремингтън“, прибрана незаредена в дрешника му, а още по-малко обичаше заредения „Браунинг“, скрит на един от рафтовете в гардероба.
— Скъпа, наистина няма да има оръжия. Аз не съм от тоя вид шпиони.
— Добре — каза тя полууспокоена. Не че му повярва изцяло, но много добре съзнаваше, че не може да го разпитва повече за работата му, както той не можеше да я пита за пациентите й. Оттук идваше безсилието й. — Дано да не отсъстваш дълго.
— Скъпа, знаеш, че мразя да съм далеч от теб. Дори не мога да заспя, ако не си до мен, по дяволите.
— Тогава ме вземи със себе си.
— За да отидеш на пазар в Германия ли? Какво би си купила? Разни щуротии за Сали?
— Нали знаеш, че обича анимационни филмчета.
Не беше убедителна.
— Добър опит, бейби, но не става. Бих искал да дойдеш, но няма как.
— Дявол да го вземе — отговори лейди Райън.
— Живеем в несъвършен свят, маце.
Тя адски мразеше точно този афоризъм и отговорът й бе нечленоразделно мърморене, но така или иначе нямаше какво друго да отговори.
Няколко минути по-късно в леглото Джак се чудеше какво, по дяволите, щеше да прави. Разумът му подсказваше, че ще е нещо рутинно във всяко едно отношение, с изключение на мястото. Но заради една дреболия Ейб Линкълн не успя да се наслади докрай на пиесата в театъра „Форд“39. Щеше да е на чужда територия — не, на враждебна територия. Вече живееше в чужда страна. Но британците го харесваха. Унгарците едва ли щяха да го харесат. Сигурно нямаше да го застрелят, но нямаше да му връчат и почетен ключ на града. Ами ако откриеха, че пътува с фалшив паспорт? Какво предвиждаше в този случай Виенската конвенция? Но той не трябваше да хленчи. Все пак беше бивш морски пехотинец. Предполагаше се, че е безстрашен. Да, бе, сигурно. Горе-долу най-смелата му постъпка беше отпреди няколко месеца вкъщи, когато се обади малко преди лошите момчета да развалят партито. Така се отърва да не напълни гащите от опрян в главата му пистолет. Справи се, но не се чувстваше герой. Оцеля, успя да убие оня тип с автомата „Узи“, но единственото нещо, от което се чувстваше добре, бе, че не уби онова копеле Шон Милър. Не, остави щатът Мериленд да се оправи с него, освен ако Върховният съд не се намеси, но не му се виждаше много вероятно при този конкретен случай с дузина мъртви агенти на Сикрет Сървис. Съдилищата почти никога не се отнасяха пренебрежително към убитите ченгета.
Но какво ли щеше да стане в Унгария? Той щеше да е само наблюдател, полуофициален агент на ЦРУ, който ще контролира евакуирането на някакъв тъп руснак, проявяващ желание да смени местожителството си в Москва. „Защо, по дяволите, все на мен се случват подобни неща?“ — чудеше се Джак. Сякаш играеше лотарията на дявола и всеки път излизаха неговите числа. Ще се отърве ли някога от това? Плащаха му да предсказва бъдещето и да пише своите прогнози, макар вътрешно да бе наясно, че не би могъл да се справи сам. Нуждаеше се от други хора да му съобщават къде какво се случва, така че да може да прави сравнения с неща, за които всеки знаеше, че са станали, а след това да разгадае какво някой си можел да направи. Вярно, че се справяше доста добре в борсовата търговия, но досега не бяха убивали никого за няколко акции. А сега нищо чудно неговият собствен задник да попаднеше на мушката. Просто върхът, мамка му. Загледа се в тавана. Защо винаги ги боядисваха бели? Черният цвят не беше ли по-подходящ за спалня? Навсякъде имаше само бели тавани, дори в затъмнени стаи. Дали имаше някаква логика в това?
39
На 14 април 1864 г. президентът на САЩ Ейбръхам Линкълн е убит по време на театрално представление от актьора Джон Бут, озлобен от поражението на Юга в Гражданската война. — Бел. прев.