Джак реши да сложи кафето. Само трябваше да натисне копчето на машината, която бе подарил на Кети за рождения й ден. В тоя момент чу тупването на вестника върху стълбището пред къщата и излезе да го вдигне.
— Събудил си се рано — каза Кети, когато той се върна.
— Да. Нямаше смисъл да се връщам в леглото.
Джак целуна жена си. Тя направи малко странна физиономия след целувката, но нищо не каза. Явно бе надушила цигарата, но реши, че е сбъркала.
— Сложи ли кафето?
— Да, тъкмо натиснах копчето — потвърди Джак. — Останалото ще оставя на теб.
— Какво искаш за закуска?
— Имам ли избор? — попита Райън с недоверие.
Напоследък пееше нова песен на тема здравословно хранене. Никакви понички.
— Добро утро, зайчик! — поздрави Олег дъщеря си.
— Тати! — отговори тя и протегна ръчичките си за прегръдка с оная мила усмивка, която децата пускат, когато се събуждат и от която се лишават дълго преди да съзреят. Това бе онзи омайващ миг, който всеки родители по света преживява. Олег я вдигна от леглото и я прегърна. Босите й краченца стъпиха върху постелката на пода и направиха две крачки до тоалетната й за лично ползване. Ирина влезе, за да я облече, и после двете заедно се върнаха в отделението за възрастни. След десетина минути вървяха към вагон-ресторанта. Пътьом Олег надзърна зад рамото си и забеляза забързания стюард, който отиваше да почисти първо тяхното купе. Да, имаше предимства да си от КГБ, та макар и само още един ден.
През нощта влакът явно бе спирал близо до колхоз, откъдето се бяха снабдили с прясно мляко. Светлана го обожаваше сутрин за закуска. За възрастните имаше долнокачествено (меко казано) кафе и хляб с масло. (Яйца не предлагаха.) Добре поне, че хлябът и маслото бяха пресни. В дъното на вагона бе струпана купчина вестници. Олег взе един брой „Правда“ и се зачете — обичайните лъжи. Едно от другите предимства да си служител на КГБ беше, че разполагаш с информация и не ти се налага да вярваш в писанията на вестниците. „В «Известия» поне публикуват материали за реални хора, а в някои от тях дори се съдържат истини“ — помисли си Зайцев. В един съветски влак обаче можеше да се намери само политически благонадежден вестник, а „Правда“ („Истина“) беше точно такъв.
Райън бе приготвил два комплекта с бръснарски тоалетни принадлежности, в случай че му се наложи спешно да пътува. Пътната чанта висеше на огромна месингова кука в дрешника, за да му е подръка веднага щом сър Базил му нареди да тръгне за Будапеща. Погледна я, докато си слагаше вратовръзката, чудейки се кога ли ще замине. Кети се появи в спалнята и се облече. Бялата й престилка сигурно висеше на закачалката, по-точно двете престилки — от „Хамърсмит“ и от „Мурфийлд“ със съответните табелки с името й.
— Кет?
— Да?
— Все още ли пазиш табелките от „Хопкинс“ върху престилката си, или имаш нови? — досега не си бе правил труда да я пита за това.
— Тукашни са. Иначе ще е много трудно да обяснявам на новите си пациенти, които биха забелязали.
Само че някои я разпитваха за акцента й или защо върху табелката с името й пишеше „лейди Керълайн Райън“. „Лейди“ допадаше на женската й суета. Джак я наблюдаваше, докато тя си решеше косата — нещо, което винаги му доставяше голямо удоволствие. Щеше да изглежда поразително с по-дълга коса, но тя никога не я оставяше да порасне с обяснението, че каквато и да е прическата й, хирургическата шапка ще я развали. Е, това нямаше да важи за приема, на който бяха поканени. Кралицата ги харесваше, също и уелският принц, поради което те фигурираха в списъка на почетните гости. Поканите за тези приеми нямаше как да не се приемат, макар че Кети понякога разполагаше с извинение, ако й предстоеше операция на сутринта. За шпионите обаче се предполагаше, че си падат по подобни събирания, дори това да означаваше само три часа сън преди работа.
— Какъв е графикът ти за днес?
— Ще изнасям лекция за лазера с ксенонова дъга. Скоро смятат да се снабдят с такъв апарат, а аз съм единственият човек в Лондон, който знае как се използва.
— Моята съпруга — лазерен специалист.
— Е, поне мога да кажа няколко приказки какво се прави с него, за разлика от някои тайни агенти — отвърна тя.
— Така е, скъпа — въздъхна Райън. „Май трябва да си взема браунинга днес, за да я поуплаша.“
Но ако някой във влака забележеше, в най-добрия случай щяха да го сметнат за подозрителен и някой полицейски пристав да го разпитва за какво му е това. Дори дипломатическият му статут нямаше да му спести разправиите.