Това бе мотото на държавната лотария в Мериленд, която си беше просто още един начин за пълнене на хазната за сметка на глупаците, които се хващаха на въдицата, и който се различаваше от другите само по това, че беше малко по-нагъл.
— Да, така е. Всичко на тоя свят е късмет.
— А как това се връзва с измъкването на Заека?
— Едно на десет хиляди.
За Райън това бе като да се обзаложиш, но имаше още един тревожен момент.
— Знаеш ли, че жената и детето не знаят още колко ще продължи ваканцията им?
Тия думи накараха Хъдсън да обърне глава.
— Шегуваш ли се?
— Ни най-малко. Казал го е лично на нашите хора в Москва. Ще има ли усложнения?
Протегна ръце върху кормилото.
— Само ако се разписка. Предполагам, че ще можем да се справим.
Но по израза на лицето му ясно личеше, че бе повод за безпокойство.
— Европейките, доколкото съм чувал, са по-разбрани от американките.
— Вярно е — съгласи се Хъдсън. — Особено рускините, предполагам. Е, тепърва ще разберем.
Свиха за последно към „Харм Утца“ и пристигнаха пред британското посолство. Хъдсън паркира колата и слязоха.
— Оная сграда отсреща е на Будапещи Рендьорфьокапитаншаг — централата на милицията. Хич не е зле да си на безопасно място, а и те не са заплаха за нас. Местната милиция не се ползва с голямо уважение. Езикът им е невъзможен. Индо-алтайски, както твърдят филолозите. Произходът му е някъде от Монголия, ако може да се вярва на такива неща. Няма нищо общо с никой друг език, който ти е известен. Не са много хората, които говорят английски, но мнозина знаят немски, тъй като Австрия им е съседка. Не се притеснявай, ще те придружава някой от нашите през всичкото време. Утре сутринта ще те поразходя насам-натам. Не знам при теб как е, но мен пътуванията ме уморяват до смърт.
— Мен също — отговори веднага Райън. — Викам му шок от пътуването.
— Значи, ще те настаним в квартира на горния етаж. Бюфетът на посолството е добре зареден. Квартирата е удобна, ако не друго. Дай да ти помогна с багажа.
Не можеше да се отрече гостоприемството им, мислеше си Джак десет минути по-късно. Легло, баня, телевизор, видео с десетина касети. Реши да изгледа „Жестоко море“ с Джак Хокинс, но още преди края на филма заспа.
Глава 26
ТУРИСТИ
Всички се събудиха почти по едно и също време. Малкият зайчик беше пръв, веднага след него стана майка му и накрая неговият татко. Хотел „Астория“ предлагаше румсървис, което беше нечуван лукс за съветския гражданин. В стаята имаше телефон и Ирина поръча закуска. Уведомиха я, че храната ще пристигне след около трийсет минути.
— Аз щях да я приготвя много по-бързо — отбеляза тя с известно разочарование.
Но не можеше да си изкриви душата и да не признае, че й харесва друг да се погрижи за това. Използваха банята, изчаквайки реда си, преди идването на храната.
Райън стана, взе душ и се настани в бюфета на посолството към осем без петнайсет. Очевидно британските външнополитически служители си угаждаха не по-малко от американските си колеги. Поръча си бъркани яйца и бекон — Райън харесваше английския бекон за разлика от най-популярните им колбаси, чийто пълнеж според него приличаше на дървени стърготини, — и четири препечени филии бял хляб с убеждението, че трябва да закуси добре, тъй като се очертаваше тежък ден. Кафето не беше никак лошо. След като попита каква марка е, получи отговор, че е австрийско, което обясняваше качеството му.
— Дължим го на посланика — обясни Хъдсън, заемайки мястото си на масата при американеца. — Дики много обича кафе.
— Кой?
— Ричард Доувър. Той е нашият посланик. В момента е в Лондон. Замина онзи ден. Жалко. Щеше да се радва да се запознаете. Готин шеф. Наспа ли се добре?
— Не мога да се оплача. Разликата във времето не е чак толкова голяма, само един час. Има ли начин да звънна в Лондон? Не успях да поговоря с жена си вчера, преди да замина. Не бих искал да се тревожи — обясни Джак.
— Няма проблеми, сър Джон — каза му Хъдсън. — Може да звъннеш от моя кабинет.
— Тя си мисли, че съм в Бон по работа, свързана с НАТО.
— Наистина ли?
— Кети знае, че съм от Управлението, но не е наясно с какво точно се занимавам, а освен това и аз самият не знам за какъв дявол ме пратиха тук. Аз съм аналитик, а не оперативен агент — добави Райън.
— Така пишеше и в шифрограмата. Какво да се прави. Приеми го като ново преживяване за бъдещите си книги.
— Безкрайно благодаря, Анди — Райън го изгледа с изкривена усмивка. — Ще ми дойде в повече, вече си имам достатъчно, приятел.
— Е, поне следващия път, като пишеш мемоари, ще имаш още по-добра представа как стоят нещата на бойното поле.