— Стига да не си разбия главата в стената.
— Стига, мое задължение е да не го допусна.
Райън отпи дълга глътка от кафето. Не беше като на Кети, но като за купешко кафе ставаше.
— Какъв е планът за днес?
— Довърши си закуската и ще те разведа да добиеш впечатление от града. След това ще обмислим как да приключим операция БЕАТРИКС.
Семейство зайцеви бяха истински изненадани от качеството на храната. Олег бе чувал само хубави неща за унгарската кухня, но човек не може да е сигурен, преди да опита, а изненадата беше приятна. Нетърпеливи да разгледат новия град, те се нахраниха бързо, облякоха се и се консултираха с регистратора. Тъй като Ирина проявяваше най-голям интерес към магазините, попита коя е най-подходящата търговска улица. Регистраторът ги упъти към „Вачи Утца“. До там се стигаше с метрото, за което той им обясни, че е най-старото в Европа. Тръгнаха по „Андраши Утца“ и слязоха по стълбите. Будапещенското метро се обслужваше от най-обикновени улични трамваи, само че под земята. Дори вагоните бяха с дървена конструкция и същите жартиери, с които се движеха на улицата. Тези обаче вървяха под земята, при това достатъчно редовно. След десетина минути стигнаха до „Вьорьош Марти Тер“, или площад „Червения Марти“. От там до улица „Вачи“ имаше съвсем малко път пеша. Въобще не забелязаха човека, който ги следваше от дискретно разстояние — Том Трент, който установи със задоволство, че вървяха право към британското посолство на „Харм Утца“.
Райън се върна в стаята да си вземе шлифера. Хъдсън го посъветва да си облече връхна дреха за сутрешната им екскурзия. След това двамата прекосиха бързо фоайето и излязоха навън. Облаците бяха разкъсани, което вещаеше дъжд по-късно през деня. Хъдсън кимна на охраната при входа и поведе Райън по улицата, където ги очакваше изненада. Погледът на Хъдсън се насочи първо наляво към управлението на милицията, но на не повече от стотина метра забеляза Том Трент…
Дали не следеше семейството на Заека?
— Джак. Погледни.
— Какво, Анди?
— Това са нашите зайци, мамка му — господин Заекът, госпожа Зайка и малкото Зайче.
Райън се обърна и се сепна от изненада, когато забеляза трите лица от снимката да вървят точно към тях.
— Какво, по дяволите…?
— Сигурно отиват на пазар на следващата пряка. Там е търговският център — навсякъде е пълно с магазини. Ама че съвпадение.
— Следите ли ги?
— Защо не? — попита риторично Хъдсън.
Той запали цигара, изчака Райън да запали своята, а през това време Зайците ги отминаха. Изчакаха и Трент да отмине и чак след това продължиха пътя си.
— Това означава ли нещо? — попита Райън.
— Не знам — отвърна Хъдсън.
Само след минути се разбра, че Зайците наистина се канеха да пазаруват под ръководството на госпожа Зайка, което е обичайно за всички майки зайки.
Улица „Вачи“ беше стара, макар да личеше, че повечето сгради са били възстановени след Втората световна война. За този град бяха водени битки чак до началото на 1945 година. Райън поглеждаше към витрините на магазините и забеляза, че в тях предлагаха разнообразни стоки, макар и лошокачествени, а и в много по-ограничен асортимент в сравнение с Америка или Лондон. Без съмнение обаче те правеха огромно впечатление на заешкото семейство, чиято родоначалничка жестикулираше с възторг пред всяка витрина, край която минаваха.
— Жената има усещането, че е на „Бонд Стрийт“ — забеляза Хъдсън.
— Не съвсем — отговори Джак захилено.
Той се бе простил вече със солидна сума от личната си сметка на „Бонд Стрийт“, която бе най-страхотната търговска улица в света, ако човек можеше да си позволи да походи пеша по тротоарите. Но какво ли представляваше Москва и как тукашният търговски център изглеждаше в очите на един руснак?
Според Джак всички жени си приличаха в едно. Те обичаха да обикалят магазините, докато не се изнервят до краен предел. В случая с госпожа Зайка това състояние продължи до ъгъла на следващата пряка, когато тя не издържа и се вмъкна в магазин за дрехи, дърпайки нервно за ръката малкото Зайче. Господин Заекът влезе последен видимо без никаква охота.
— Това ще продължи доста дълго — прогнозира Райън. — Ела да видим на тоя щанд. Я да погледнем онова, ей там, вземи тази блузка…
— Какви ги дрънкаш, Джак?
— Женен ли си, Анди?
— Да.
— Деца имаш ли?
— Две момчета.
— Щастливец си, приятел. Момичетата излизат доста по-скъпо.
Минаха покрай магазина и хвърлиха по едно око. Стоки за жени и момичета. „Тук ще се позадържат бая време“ — помисли си Джак.