— Съвсем по плана, а? — попита Джак, допивайки бирата си.
— Така изглежда — отвърна Трент.
— Е, кога ще разиграем нашия театър? — попита американецът.
— Ами, оня приятел Рожа ще дирижира утре вечер. Да го направим вдругиден? Да дадем на нашата госпожа Зайка възможност да послуша музика. Ние можем ли да се снабдим с билети? — попита Хъдсън.
— Няма проблеми — отвърна Трент. — Шеста ложа вдясно. Има много добра видимост към цялата зала. Не е зле да си дипломат, а?
— Програмата каква е?
— Йохан Себастиан Бах, първите три Бранденбургски концерта и още няколко негови опуса.
— Изглежда, ще е приятно — отбеляза Райън.
— Тукашните симфонични оркестри са много добри, сър Джон.
— Анди, какво ще кажеш да престанеш с тия рицарски щуротии? Името ми е Джак. Джон Патрик, ако трябва да съм точен, но ми викат Джак от тригодишен.
— Това е голяма чест, нали знаеш?
— Така е, благодарих на Нейно величество, но там, където аз живея, не си падаме по тия работи.
— Наистина, носенето на сабя създава неудобства при сядане — съгласи се Трент.
— А да не говорим колко е досадно да се грижиш за коня — разсмя се Хъдсън. — Или какво може да ти струва участие в турнир.
— Май ми предстои точно това — призна Райън. — Трябва да измъкна Заека от Страната на злото.
— Ние ще го направим — увери го Хъдсън. — А ти ще си там и ще наблюдаваш.
— Всички са в Будапеща — съобщи Бостък. — Заекът и семейството му са отседнали в някой си хотел „Астория“.
— Нямаше ли хотел със същото име и в Ню Йорк? — попита директорът на ЦРУ.
— В Куинс — потвърди Гриър. — А как е хотелът?
— Очевидно е подходящ за целите ни — информира ги заместник-директорът на операциите. — Базил казва, че операцията върви нормално засега. Никой не наблюдава нашите субекти. Надявам се братовчедите да имат компетентен главен агент в Будапеща. Трите трупа са пристигнали днес. Остава само заключителната част.
— Какви са шансовете? — попита заместник-директорът на разузнаването.
— Да кажем, седемдесет и пет процента, адмирале — отвърна Бостък. — А може и повече.
— А какво става с Райън? — бе следващият въпрос на Гриър.
— Нямаме ни вест, ни кост от Лондон какво прави. Имам чувството, че твоето момче се оправя само.
— Той е добро хлапе. Ще успее.
— Колко ли неприятно се чувства? — зачуди се Мур.
Другите двама шефове се ухилиха и поклатиха глави. Бостък взе пръв думата. Като повечето от началниците в оперативната дирекция и той си имаше своите съмнения в способностите на работещите в разузнавателната дирекция, които бяха значително по-многобройни.
— Сигурно не толкова удобно, както на бюрото и въртящия се стол.
— Ще се справи, господа — настоя Гриър, надявайки се да излезе прав.
— Чудя се какво ли ще ни съобщи онзи човек… — въздъхна Мур.
— Ще разберем след седмица — увери го Бостък.
В този момент жителите на Будапеща спяха, а също и повечето от жителите на Лондон. Припомни си своите собствени преживявания на терена, които се изразяваха предимно в чакане на агенти на уговорени явки и писане на доклади за бюрократите, които все още продължаваха да движат нещата в ЦРУ. Човек не можеше да се абстрахира от тъжната действителност, че Управлението беше под правителствен контрол и страдаше от същите ограничения и неефективност, както всички останали бюрократични институции. Този път обаче като никога операция БЕАТРИКС бе задвижена бързо… само защото Заекът ги предупреди, че комуникациите им са компрометирани. Не защото разполагаше със сведения, че ще бъде ликвидиран невинен човек. Правителството си имаше приоритети, а те невинаги отговаряха на изискванията за рационалност. Той беше директор на Централното разузнаване и се предполагаше — а и по силата на федералния закон, — че ръководи целия процес на събиране и анализиране на информация за правителството на Съединените американски щати. Но да се накара тази огромна бюрократична машина да работи ефективно бе същото като да измъкнеш кит на брега и да го накараш да лети. Човек можеше да му крещи колкото си ще, но китът нямаше да преодолее земното притегляне. Правителството се състоеше от хора и бе логично тези хора да са в състояние да променят нещата, на практика обаче нищо такова не се случваше. Така че шансът бе три от четири да измъкнат руснака и да го разпитат в удобната тайна квартира във Вирджиния. След като изпразнеха мозъка му, вероятно щяха да открият нещо важно и полезно, но играта нямаше да се промени, нито пък ЦРУ.