— Налага ли се да съобщим нещо на Базил?
— Нищо, за което да се сещам в момента, сър — отвърна Бостък. — Налага се да седим кротко и да чакаме хората му да изпълнят мисията.
— Така е — съгласи се Мур.
Макар да обърна три бутилки тъмно британско пиво, Райън не спа добре. Но не успя да открие никакъв пропуск. Хъдсън и хората му изглеждаха достатъчно компетентни, а заешкото семейство му се видя съвсем обикновено на улицата предната сутрин. Трима души, единият от които наистина желаеше да се чупи от СССР, което на Райън му се струваше напълно логично… макар руснаците да бяха едни от най-фанатичните патриоти в света. Но всяко правило си имаше изключения и очевидно този човек го гризеше съвестта и искаше да предотврати… нещо. Какво бе то, Райън не знаеше, а и не искаше да гадае. Предположението не бе анализ, а на него му плащаха мизерната заплата, за да прави добри анализи.
Щеше да е интересно да разбере. Досега Райън не бе разговарял с истински бегълци. Само бе чел техни показания и им бе представял писмено въпроси, но никога не ги бе гледал в очите, докато дават отговорите си. Жена му беше по-добра от него в тия неща — трябваше да се замисли дали не се нуждаеше от известно обучение, — но пък не беше тригодишно хлапе, за да приема всяка дума на доверие. В края на краищата Заекът можеше да се окаже внедрен агент. Райън бе чувал, че КГБ има опит в тия неща. След убийството на Кенеди един беглец се кълнял, че КГБ не е замесен. На Управлението това му било достатъчно, за да се замисли дали пък именно КГБ не стоеше зад убийството. В КГБ бяха хитри, но както неизбежно се случва с хитреците, те рано или късно преиграват, а колкото по-късно стане това, толкова по-лесно се прецакват. Те разбираха западния начин на мислене, две мнения по въпроса нямаше. Но все пак Иван не беше двуметров богатир, нито гений, противно на онова, което твърдяха войнолюбците във Вашингтон, а също и неколцина в Ленгли.
Всеки човек прави грешки. Беше научил това от баща си, който си изкарваше хляба с лов на убийци, някои от които се мислеха за много умни. Не, единствената разлика между мъдрия човек и глупака е в мащабите на грешките. Човешко е да се греши, а колкото си по-умен и по-влиятелен, толкова по-големи са последиците от тези грешки. Като Л. Б. Дж.43 и войната във Виетнам, която на Джак му се бе разминала само заради възрастта му. Колосална издънка, натресена на американски народ от един иначе ловък политически стратег, който си е въобразявал, че може да превърне политическите си умения в международно влияние, но в крайна сметка бе разбрал, че азиатските комунисти нямат същото мислене като един сенатор от Тексас. И ако гениалността си има предели, то простотията е безгранична.
Лежеше в леглото, пушеше цигара и гледаше в тавана, чудейки се какво ли ще става утре. Дали щеше да се повтори историята с Шон Милър и неговите терористи?
Да се надяваме, че няма, молеше се Джак и продължаваше да умува защо Хъдсън беше против да носят оръжие за всеки случай. Трябва да е европейски специалитет, реши Джак. Когато бяха на враждебна територия, американците предпочитаха да имат подръка поне един приятел.
Глава 27
БЯГСТВОТО НА ЗАЕКА
„Още един ден в непознатия град“ — мислеше си Зайцев. Тук слънцето изгряваше два часа по-късно, отколкото в Москва. А ако всичко вървеше по план, скоро щеше да попадне на друго непознато място, отново в различен часови пояс. Засега обаче трябваше да кротува и да чака. Навън цареше тишина, нарушавана от време на време от камионите, с които зареждаха търговската мрежа. Слънцето още не се бе показало напълно над хоризонта. Беше тъмно, макар и не нощ, развиделяваше се, но утрото не бе настъпило. Тази част от утринта бе по своему пленителна. Миг, изпълнен с вълшебство, който децата щяха да харесат и в който светът принадлежеше на малцината будни. Всички останали бяха още в леглата и малчуганите можеха да излязат навън и да се чувстват като малки царе, докато майките им не ги пипнат и не ги набутат насила в леглата.
Но Зайцев кротко си лежеше, чуваше равномерното дишане на жена си и дъщеря си и тъй като бе напълно буден, можеше да мисли на спокойствие.
Кога ли щяха да го потърсят? Какво ли щяха да му кажат? Дали ще променят решението си? Ще излъжат ли доверието му?
Защо се чувстваше така неспокоен? Не беше ли крайно време да се довери поне малко на ЦРУ? Нямаше ли да е огромен удар за тях? Та нали щеше да им е от голяма полза. Дори КГБ се отнасяше с уважение към бегълците и удовлетворяваше капризите им, въпреки че проявяваше скъперничество като малко дете към най-любимите си играчки. На Ким Филби беше осигурил толкова алкохол, колкото можеше да изпие, на Бърджис44 толкова жопники45, колкото можеше да оправи, поне такава беше мълвата. И при двамата, както се твърдеше, апетитите били много големи. Разбира се, подобни клюки винаги се преувеличаваха, а това се дължеше на съветската нетърпимост към хомосексуалистите.
43
Линдън Бейнс Джонсън — 36-ият американски президент, встъпил в длъжност на 22 ноември 1963 г., след убийството на Джон Ф. Кенеди, и на следващата година преизбран за мандата 1964–1968 г. — Бел. прев.
44
Гай Франсис Бърджис, съветски шпионин от т.нар. Кеймбриджка петорка, от която е и Ким Филби. — Бел.прев.