— Нещо като измъкване и вмъкване? — попита Смол.
— Точно така — отговори Трент на бившия сержант от Кралските инженерни войски.
Смол беше служил в кралския полк в Харлех, Уелс.
— По кое време? — бе следващият въпрос на Трулъв.
— Ще тръгнем от тук към два часа след полунощ. Цялата операция ще продължи не повече от час.
— С какво облекло? — попита Боб Смол.
Въпросът беше важен. Костюмите и вратовръзките нямаше да са подходящи, а маскировъчните дрехи биха направили впечатление. Трябваше да се облекат така, че никой да не ги забележи.
— Нормално — реши Трент. — Якета, без сака. Като местните хора. Ризи и панталони е достатъчно. Също и ръкавици. — „Няма да съжаляват за ръкавиците“ — помисли си шпионинът.
— Можеш да разчиташ на нас — каза Трулъв.
Както всички войници, те бяха свикнали да изпълняват заповеди, без да ги обсъждат, и да приемат живота такъв, какъвто е. Трент се надяваше да си останат такива и на следващата сутрин.
Найлоновите чорапогащници бяха френски. Така поне пишеше на етикетите. Ирина за малко да припадне, когато пое в ръцете си пакета. Не можеше да повярва, че е истина. Беше чувала, че се продават такива неща, но никога не ги бе докосвала или обувала. Само като си помислеше, че жените на Запад могат да си купуват от тях, колкото си пожелаят. Съпругите на колегите на Олег щяха да ахнат, като ги видят, да не говорим каква завист щеше да предизвика сред приятелките си в ГУМ-а! Ще внимава много, като ги обува, от страх да не пусне бримка. Ще гледа да не опира краката си в нищо, за което може да ги закачи или да ги скъса, както децата късат дрехите си постоянно. Чорапогащниците бяха прекалено ценни, за да рискува да ги съсипе. Трябваше да избере подходящите номера за жените от списъка на Олег… и шест чифта за себе си.
Но какъв размер? За всяка жена по света бе непростима обида да си купува по-голям номер дрехи. Същото важеше и за Русия, където преобладаваха по-скоро жените с Рубенсови форми, отколкото кльощавите, недохранени екземпляри от Третия свят или… Холивуд. Размерите, указани върху опаковките, бяха А, В, С и D. Това създаваше допълнително усложнение, тъй като латинската буква „Бе“ на кирилица се четеше „Ве“, а „Це“ — „С“, тя обаче пое дълбоко дъх и поръча двайсет чифта размер „Це“, от които шест бяха за нея. Струваха безобразно скъпо, но не всички валутни рубли в портмонето й бяха нейни, така че след още едно дълбоко вдишване плати, а продавачката се подсмихна, тъй като се досети за душевните й терзания. На излизане от магазина с луксозните вещи в ръка Ирина се почувства като принцеса — най-приятното усещане за всяка жена в света. Оставаха й четиристотин осемдесет и девет рубли, които можеше да похарчи само за себе си, а тази мисъл я накара да изпадне в паника. Толкова много красиви неща. А толкова малко пари. А и мястото в гардероба вкъщи беше ограничено.
Обувки? Ново палто? Нова чанта?
За бижута дори не мислеше, тъй като това бе работа на Олег, който обаче подобно на повечето мъже в света въобще не бе наясно какво харесват жените.
„Ами луксозно бельо?“ — продължаваше да умува Ирина. Например сутиен „Шантарел“? Би ли посмяла да си купи нещо толкова елегантно? Струваше поне сто рубли, дори при изгодния валутен курс… А и беше нещо, което само тя щеше да знае, че носи под дрехите си. Такъв сутиен обаче щеше да е като… точно така, като ласка. Като ласка на любовник. Непременно трябваше да си купи.
Също козметика. Не трябваше да пропуска козметиката. Руските жени винаги са се интересували от козметика. Сега й бе паднала възможност и не трябваше да я пропуска. Унгарките се грижеха за лицата си. Ще влезе в някой хубав магазин и ще се консултира с другарките, които работят там. Веднага се забелязваше, че унгарските жени държат на външния си вид. В това отношение те бяха много по-културни.
Последваха още два часа на безоблачно щастие по магазините, което предизвика у нея такова блаженство, че тя дори не се сети за съпруга и дъщеря си. Беше се изпълнила мечтата на всяка съветска жена — да похарчи някоя и друга рубла за себе си, ако не на Запад, то поне на място като това. Усещането беше невероятно. Щеше да облече бельото „Шантарел“ довечера за концерта, да слуша Бах и да си представя, че живее в друга епоха и на друго място, където всички са културни и където е прекрасно да си жена. Колко жалко, че в Съветския съюз няма такова място.
Пред редицата от търговски обекти за женски стоки Олег се разхождаше нервно и пушеше цигара след цигара, както правят останалите мъже по света, отегчени до смърт от безумието на женското пазаруване. Как ли издържаха тия жени да премятат стока след стока, да я оглеждат, да я сравняват с останалите и да се тюхкат коя да изберат и в крайна сметка да не могат да решат, да ровичкат сред купища дрехи, които не им стават или не им харесват? Обикновено хващат роклята за горния край, опират го до вратовете си и започват да се въртят пред огледалото, за да отсекат накрая не, не тази. И така до безкрайност, до залез слънце, ако им падне и цялата нощ, сякаш животът им зависи от това. Олег се бе научил да бъде търпелив, особено след като пое настоящия риск за живота си, но имаше нещо, с което никога нямаше да свикне — да наблюдава спокойно как една жена пазарува, без да му се прииска да я стисне за гърлото. Никога нямаше да се примири да изглежда като пълен глупак, натоварен с торби и пакети, в очакване тя да реши дали да не вземе нещо друго. Единственото утешение беше, че няма как да продължи вечно. Имаха билети за концерта тази вечер. Трябваше да се върнат в хотела, да осигурят бавачка за зайчика, да се преоблекат и да отидат до концертната зала. Ирина не би се отказала от това.