Бранденбургски концерт №3 завърши точно час и половина след началото на първия. Светнаха лампите. Беше време за антракта. Райън забеляза, че мама Зайка и татко Заек станаха от местата си. Причината беше проста. На малкото Зайче му се пишкаше. Таткото вероятно също щеше да се възползва и да се облекчи. Хъдсън разбра какво става, скочи на крака и излезе от ложата в коридора, последван от Том Трент. Двамата заслизаха бързо по стълбите към фоайето, а от там се отправиха към мъжката тоалетна. Мисията бе в ход.
На три крачки от вратата Олег Иванович чакаше на опашката пред мъжката тоалетна. Хъдсън успя да се нареди точно зад него. Фоайето бе изпълнено с характерното жужене, което се получава, когато много хора разговарят помежду си. Някои от зрителите се отправиха към бюфета, за да пийнат по нещо. Други пушеха, а двайсетина мъже чакаха на опашка, за да облекчат пикочните си мехури. Опашката вървеше бързо — мъжете са по-ефективни в това отношение от жените — и скоро се намериха в облицованото с плочки помещение.
Писоарите бяха елегантни, както се полага за такова място и за подобна благородна цел. От пръв поглед личеше, че са направени от мрамор. Хъдсън изчакваше реда си като всички останали, надявайки се дрехите му да не го издадат, че е чужденец. Влезе през вратата от дърво и стъкло, пое дълбоко дъх, наведе се напред и извика на помощ своя руски.
— Добър вечер, Олег Иванович — каза Хъдсън тихичко. — Не се обръщайте.
— Кой сте вие? — прошепна Зайцев.
— Вашият туроператор. Разбрах, че искате да ви организираме малко пътешествие.
— И къде?
— Ами в западна посока. Загрижен сте за живота на някого, нали така?
— От ЦРУ ли сте? — Зайцев едвам прошепна абревиатурата.
— Работя при малко по-необичайни обстоятелства — каза Хъдсън.
Нямаше смисъл да притеснява човека в този момент.
— Какви са плановете ви?
— Тази нощ ще спите в друга държава, приятел — отвърна Хъдсън и добави: — заедно с вашата съпруга и сладката ви дъщеричка.
Хъдсън забеляза как раменете му се свиха — дали от облекчение, дали от страх, британският шпионин не можеше да определи със сигурност. Вероятно и двете.
Зайцев се изкашля, преди отново да прошепне:
— Какво се очаква да направя?
— Първо, трябва да потвърдите, че желаете изпълнението на плана да продължи.
Почти без никакво колебание той отвърна:
— Да. Продължаваме.
— В такъв случай — наближаваше техният ред — изслушайте докрай концерта и се върнете в хотела. Ще говорим там отново към един и половина. Ще можете ли?
— Да.
В този момент Олег Иванович наистина имаше нужда да се облекчи.
— Бъдете на разположение. Всичко е подготвено. Ще мине добре — каза Хъдсън.
Човекът се нуждаеше от малко надежда и увереност. Вероятно изживяваше най-страшния миг в живота си.
Не последва никакъв отговор. Зайцев се премести с още три крачки напред и се изправи пред писоара. Свали ципа на панталоните си и дълго уринира. Излезе от тоалетната, без да погледне Хъдсън в лицето.
Трент обаче зорко бдеше, отпивайки от чашата с бяло вино. Ако Зайцев бе дал някакъв знак на свои колеги от КГБ, британският шпионин не бе успял да забележи. Нито почесване по носа, нито нагласяне на вратовръзката, никакъв видим физически сигнал. Просто излезе през вратата и се върна на мястото си. БЕАТРИКС вървеше от добре по-добре.
Публиката бе заела отново местата си. Райън правеше всичко възможно да прилича на най-обикновен почитател на класическата музика. Хъдсън и Трент се върнаха в ложата.
— Е? — попита Райън.
— Музиката е невероятна, а? — отвърна Хъдсън. — Тоя Рожа е първокласен диригент. Колко учудващо, че в една комунистическа държава може да се чуе нещо по-свястно от изпълнение на „Интернационала“. Между другото, след като свърши — добави Хъдсън, — какво ще кажеш за по една чашка с нови приятели?
Джак пусна дълга въздишка.
— Разбира се, Анди, ще ми бъде приятно.
„Копеле, каза си мислено Райън, наистина ще се случи.“ До този момент изпитваше най-различни съмнения, но по всичко личеше, че нещата се подреждат по-добре, отколкото очакваше.
Втората част от концерта започна с Токата и фуга в ми минор от Бах. Този път вместо цигулките на преден план излязоха духовите инструменти. А водещият корнетист можеше да предаде на Луис Армстронг някой и друг урок за високите тонове. Райън слушаше за първи път през живота си толкова великолепно изпълнение на Бах, а и старият германски композитор наистина можеше да наелектизира сетивата ти, мислеше бившият морски пехотинец, който никога досега не бе изпитвал такава наслада. Унгария се славеше с любовта си към музиката. Или поне така изглеждаше. Дори оркестърът да бе допуснал някаква грешка, той не беше забелязал, а диригентът изглеждаше така, сякаш се любеше в леглото със собствения си живот, толкова бе погълнат от сладостта на преживяването. Джак се зачуди дали унгарските жени ставаха. Имаха вид на земни същества, но не се усмихваха много… Може би това се дължеше на комунистическото управление. И руснаците никога не се усмихваха.