— Има ли новини? — попита съдия Мур.
Майк Бостък му подаде кратка телеграма от Лондон.
— Базил казва, че неговият човек в Будапеща ще започне тази нощ. Още една подробност, която много ще ти хареса. Заекът е отседнал в хотел, който се намира точно срещу резидентурата на КГБ.
Очите на Мур светнаха.
— Шегуваш ли се?
— Съдия, може ли да ми мине през акъла да се шегувам с подобни неща?
— Кога се връща Ритър?
— По-късно днес, с полет на „Пан Ам“. Срещите му в Сеул са минали отлично.
— Ще получи сърдечен удар, като му кажем за БЕАТРИКС — предположи директорът на ЦРУ.
— Направо ще се облещи — съгласи се заместникът му по операциите.
— Особено след като научи, че Райън е в играта.
— Можете да заложите ранчото си за това, сър, с всичкия добитък и огромната къща.
Съдия Мур се захили.
— Е, смятам, че Управлението е над всички нас.
— И аз така съм чувал, сър.
— Както и да е, ще ни уведомят ли незабавно?
— Очаквам Базил да се свърже с нас веднага щом самолетът излети от Югославия. Очертава се дълъг ден за нашите приятели.
Следващото изпълнение беше отново опус на Бах. Райън го разпозна, тъй като бе чувал музикалния мотив в рекламата за набиране на морски пехотинци. Звученето бе нежно и успокоително за разлика от предишния опус. Така и не му стана ясно дали концертът бе в чест на Йохан Себастиан Бах или на диригента. Но и в двата случая бе приятно и вълнуващо преживяване, а и публиката реагираше по подобаващ начин и бурно аплодираше и изпълнителите, и подбора на музиката. Дойде ред на последното изпълнение. Райън имаше програма, но дори не я погледна, тъй като беше написана на унгарски, а той разбираше тоя език, колкото и марсианския.
Прозвуча прочутият „Канон“ на Йоханес Пахелбел46. Когато слушаше, Райън си представяше красива девойка от седемнайсети век, която шепне молитвите си към Бога, опитвайки се да се съсредоточи — без особен успех — над своята вяра, вместо да мисли за момъка, който я чака на поляната край селската къща.
След последния акорд Йожеф Рожа се обърна към публиката, която скочи на крака и в продължение на няколко минути бурно изразяваше одобрението си. Да, помисли си Джак, едно местно момче, напуснало отдавна родината си, се бе върнало у дома, за да направи добро, а тукашните момчета оцениха по достойнство жеста му. Диригентът се усмихваше с мъка и изглеждаше толкова изтощен, сякаш току-що бе участвал в маратон. Джак забеляза, че целият бе плувнал в пот. Наистина ли дирижирането е толкова тежка работа? Ако се вживееш достатъчно надълбоко, сигурно. Заедно с британските си компаньони стояха на крака и ръкопляскаха както всички останали в залата, докато най-накрая залата поутихна. Рожа посочи към оркестъра, което предизвика нови ръкопляскания, след това към концертмайстора на оркестъра, първата цигулка. Изглеждаше като жест на благодарност от страна на Рожа. Явно, ако един диригент искаше музикантите да дават всичко от себе си, трябваше да прави такива неща. Най-после дойде време тълпата да се разотиде.
— Хареса ли ти музиката, сър Джон? — попита Хъдсън с хитра усмивка.
— Бие по всички точки онова, което пускат по радиото у дома — призна Райън. — А сега накъде?
— Сега ще ударим по едно питие на някое тихо местенце.
Хъдсън направи знак с глава към Трент, който влезе в ролята на домакин.
Навън беше хладно. Райън запали цигара. Забеляза, че същото направиха почти всички мъже наоколо, а и повечето жени. Явно унгарците не си правеха планове да живеят дълго. Чувстваше се като прикачен за Хъдсън, като дете към майка си, но това нямаше да трае дълго. Сградите от двете страни на улицата бяха предимно жилищни кооперации. В един западен град щеше да има повече заведения, но явно тук порядките бяха други. Хъдсън поведе Райън надолу по улицата и след две преки стигнаха до приятна кръчма. Заедно с тях вътре се настаниха поне трийсет от хората, които излязоха от концертната зала. Анди ги заведе до ъгловото сепаре, откъдето можеха да наблюдават цялото заведение, и поръча на сервитьора бутилка вино.