Не, ще изчака още малко, преди да й каже. Не трябва да рискува точно сега. На отсрещния край на улицата се намираше резидентурата на КГБ в Будапеща. Ако чуеха и една думичка за намеренията му, щеше да е мъртъв.
В британското посолство сержантите Боб Смол и Род Трулъв повдигнаха найлоновите торби и ги отнесоха в камиона без опознавателни знаци — регистрационните табели бяха вече сменени. Мъчеха се да не мислят за съдържанието. После се върнаха в мазето за контейнерите със спирт, взеха също свещ и картонена опаковка от мляко. Всичко бе подготвено. Не си позволиха повече от една бира тази вечер, макар да им се искаше да пийнат повечко. Потеглиха точно след полунощ. Първо трябваше да разузнаят обстановката, преди да преминат към същинската част на операцията. Най-голямата трудност щеше да е намирането на подходящо място за паркиране, но разполагаха с достатъчно време и бяха сигурни, че ще се справят.
Барът се опразваше постепенно, а Хъдсън не искаше в никакъв случай да остане последен. Сметката му беше петдесет форинта. Плати, без да пусне бакшиш, тъй като тук нямаше такъв обичай, а той не искаше да го запомнят. Махна на Райън и тръгна към входната врата, но след това промени решението си и влезе в тоалетната. Идеята се стори на Райън добра.
Навън Райън го попита какво следва от тук нататък.
— Ще се пошляем из улиците, сър Джон — отвърна Хъдсън, използвайки рицарската му титла не на място. — Ще повървим около трийсет минути. Мисля, че ще е достатъчно.
Разходката щеше да им помогне да разберат дали не ги следи някой. Ако опозицията имаше информация за тяхната операция, не би устояла на изкушението да пусне сенки след двамата служители от разузнаването. А като се имаше предвид, че по това време на денонощието улиците са почти празни, нямаше да е проблем да „засекат“ нейните агенти, освен ако не са от КГБ. Руснаците бяха с пъти по-печени от местните.
Зайцев и жена му обърнаха набързо по три чашки, което се забелязваше по грейналите им погледи. Странно, че Ирина не показваше признаци да й се спи. Явно се бе превъзбудила от приятните преживявания от вечерта, помисли си Олег. Така дори беше по-добре. Единственото голямо притеснение бе свързано с това как ЦРУ смяташе да ги измъкне от Унгария. Какво ли са измислили? Хеликоптер близо до границата, с който да прелетят под обсега на унгарските радари? Той би избрал този вариант. Беше ли в състояние ЦРУ да ги измъкне през вътрешността на Унгария в Австрия? Дали бяха достатъчно кадърни? Дали ще го информират за плановете си? Дали са измислили нещо наистина хитро и дръзко? Дали щеше да е опасно?
Ще успеят ли? Ако ли не… последиците при евентуален провал бяха повече от ясни.
Нямаше да ликвидират и тримата. Не и при първо провинение. Олег си даваше сметка, че ако ги хванат, той щеше да се прости с живота си, докато жена му и дъщеря му щяха да бъдат обречени на мизерно съществуване. Нямаше да ги убият, но щяха да ги низвергнат завинаги и да превърнат живота им в ад. Значи двете бяха заложници на собствената му съвест. Колко ли съветски граждани се въздържаха от бягство именно по тази причина? Измяната — напомни си той — бе най-тежкото престъпление и се наказваше по най-тежкия начин.
Зайцев си наля остатъка от водката и я изгълта на един дъх. Оставаше само половин час до идването на хората от ЦРУ, на които разчиташе да спасят живота му…
Или да направят онова, което бяха решили, с него и със семейството му. Поглеждаше често часовника си, докато жена му се отпусна, затвори очи и усмихвайки се, тананикаше Бах, а главата й се поклащаше в ритъма на музиката. Поне й достави удоволствие, каквото не бе изпитвала никога досега…
Имаше свободно място за паркиране до страничната алея, закътана така, че да не бие на очи. Паралелното паркиране беше висше изкуство, което бе усвоил в Англия и което не бе забравил. Седяха и чакаха. Смол запали цигара, а Трулъв — любимата си лула. Наблюдаваха внимателно улицата, по която от време на време се мяркаше само някой пешеходец. Смол хвърляше по едно око и в огледалото за обратно виждане, за да разбере веднага, ако има раздвижване в резидентурата на КГБ. Светеха само няколко прозореца на втория етаж, но не се забелязваше никакво движение. Най-вероятно някое от момчетата на КГБ бе забравило да изключи осветлението, преди да си тръгне.
Наближиха хотела, който беше само на три преки от дясната страна на улицата, както забеляза Райън.