Сградата, в която се помещаваше хотел „Астория“, беше стара, без детектори за дим и автоматична алармена система, която да предупреди за опасност от пожар. Така, необезпокоявани, пламъците обхванаха почти веднага боядисания в бяло таван, изпепелиха мазилката, след което атакуваха евтините мебели в стаята. Вътрешността й се превърна за нула време в крематориум за три човешки същества, които вече бяха мъртви и които огънят ръфаше като месояден звяр, какъвто той е бил в представите на древните египтяни. Само за пет минути нанесените поражения бяха вече непоправими и макар че огънят позамря след първоначалното лумване, все още продължаваше да тлее.
Регистраторът от фоайето имаше много повече задължения, отколкото страничен човек си представя. В два и половина всяка сутрин той поставяше върху тезгяха табелка с надпис „Моля, изчакайте, връщам се след няколко минути!“, качваше се с асансьора на най-горния етаж и обхождаше коридорите. На въпросния етаж той не откри нищо необичайно и така, докато стигна до третия.
Още докато слизаше по стълбите, долови миризмата на изгоряло. Това изостри сетивата му, но истинското безпокойство го обзе, след като се намери в коридора, сви наляво и забеляза струйките дим, които излизаха изпод стая триста и седма. Втурна се към вратата и хвана топката на бравата. Беше топла, но не дотам, че да пари, и тогава направи фаталната грешка.
Измъкна връзката с резервни ключове от джоба си и отключи. Без да провери с ръка дали дървеният плот е горещ, бутна вратата.
Огънят бе почти угаснал поради липсата на кислород, но стаята все още бе нажежена, а стените задържаха жарта не по-малко ефикасно от вътрешността на барбекю. С отварянето на вратата в стаята нахлу обемна струя свеж въздух с кислород и преди регистраторът да осъзнае ужаса на ситуацията, се получи явлението, известно като точка на избухването.
Това бе моментът, който предшества експлозия. Стаята избухна отново в пламъци, а новият приток на кислород нахлу с такава сила, че повали администратора на пода, а обратната струя откъм вътрешността на стаята го отблъсна към отсрещния край и спаси живота му. Попипа обгореното си лице с длани, след което застана на колене и се дотътри до ръчката на алармата върху стената до асансьорната шахта, оставяйки вратата на стая триста и седма да зее. Алармените звънци проехтяха из целия хотел и изпратиха също сигнал до пожарната, която се намираше на три километра оттук. Виейки от болка, той се втурна по стълбите, падайки от време на време, добра се до фоайето, където плисна чаша вода върху изгорялото си лице и набра телефонния номер на пожарната. През това време гостите на хотела тичаха надолу по стълбите. Част от онези, които бяха дошли откъм коридора на третия етаж, бяха пострадали и администраторът, макар и обгорен, грабна пожарогасителя и насочи към тях струята. Той обаче нямаше сили да се върне на мястото на пожара, за да пусне в действие противопожарния маркуч в малката стаичка на засегнатия етаж. А и това едва ли щеше да помогне.
Първата пожарна пристигна след по-малко от пет минути след получаването на сигнала. Едва ли има нужда да споменаваме, че пламъците се виждаха вече и отвън, тъй като прозорците на стаята се бяха изпотрошили от топлата струя вследствие на повторно лумналия огън. Огнеборците си проправяха път сред евакуиращите се гости на хотела. Минути по-късно първият маркуч вече обливаше с вода стаята. След пет минути пожарът бе потушен. Екипът се втурна в стаята сред облаците гъст дим и ужасяващата миризма и откриха онова, от което най-много се опасяваха — труповете на тричленно семейство.
Лейтенантът, който ръководеше първата пожарна команда, отзовала се на повикването, грабна мъртвото дете в ръце, спусна се бегом по стълбите и го изнесе на улицата, но веднага разбра, че е било напразно. Детето се беше опекло като парче месо във фурна. Изложеният навън труп само демонстрира ужасяващия ефект, който огънят оказва върху човешкото тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да прошепне молитва за детето. Лейтенантът имаше брат свещеник и беше предан католик, макар да живееше в марксистка страна, и се помоли на Господ да се смили над душата на малкото невинно момиченце, без дори да подозира, че това вече се бе случило десет дни по-рано на седем хиляди километра от тук.