— След три дни ще можем да го разпитваме — каза Бостък. — В красива къща в околностите на Уинчестър.
— Да, ще разберем дали ще му хареса в страната на конете.
В къщата имаше роял „Стайнуей“ за госпожа Зайка и зелена морава за детето да тича наоколо.
Алън Кингшот тъкмо паркираше пред летището на Манчестър. Придружаваха го двама негови подчинени. Щяха да откарат пристигащите бегълци с огромен черен даймлер до Съмърсет на другата сутрин. Надяваше се да не им дойде прекалено много пътуването. Пътят до там беше около два часа с кола. Засега щяха да ги настанят в приятна къща на няколко минути от летището. Трябваше да си отпочинат, тъй като към края на седмицата им предстоеше още пътуване. Замисли се. Дали се чувстваха кофти? Въпросът го подтикна към размисъл, докато чакаше на един от баровете на летището.
Райън се почувства подут. Вероятно алкохолът бе влязъл във взаимодействие с възбудата и той трябваше да посети тоалетната. Стана му по-добре, когато се върна и се закопча на седалката. Почти никога не махаше колана. Сервираха им сандвичи. Бяха английски с неестествения вкус на бурен, известен с името кресон. Умираше за бифтек от говедо, хранено с царевица. Но британците въобще не разбираха от хубава храна. Те ядяха консервирани буламачи, които на повечето американци им приличаха на кучешка храна. Всъщност не беше изключено англичаните да хранят по-добре кучетата си, като се имаше предвид колко са откачени по домашните си любимци. Светлините на земята подсказваха, че летят над Западна Европа. Източната част от континента не бе осветена по този начин, както се убеди Райън от пътуването си на юг от Будапеща.
Но Зайцев не беше сигурен. Ами ако беше номер, за да го разобличат? Ако Второ главно управление бе устроило този маскарад?
— Райън?
Джак се обърна:
— Да?
— Какво ще правим в Англия?
— Не знам какъв е планът, след като пристигнем в Манчестър — отвърна Райън.
— Ти си от ЦРУ, така ли? — попита за n-ти път Заекът.
— Да — кимна Джак.
— Как може да съм сигурен?
— Ами… — Райън си извади портфейла. — Ето шофьорската ми книжка, кредитни карти, малко пари в брой. Паспортът ми, разбира се, е фалшив. Аз съм американец, но ми извадиха британски паспорт. Да не би да се притесняваш, че е нагласено? — осъзна изведнъж Райън.
— Откъде да съм сигурен, че не е?
— Приятелю, след по-малко от час ще се увериш, че не е. Ето — той отново отвори портфейла си, — това са жена ми, дъщеря ми и малкото ни синче. Адресът ми у дома, в Америка, е на шофьорската ми книжка — Перегрийн Клиф 5000, окръг Ан Аръндел, Мериленд. Това се намира точно до Чесапийк Бей. От там до централата на ЦРУ в Ленгли е един час с кола. Жена ми е очен хирург и болница „Джон Хопкинс“ в Балтимор. Световноизвестна е. Не може да не си чувал за нея.
Зайцев поклати глава.
— Е, преди няколко години трима доктори от „Хопкинс“ оперираха очите на Михаил Суслов. Разбрах, че Тия дни е починал. Мястото му ще заеме по всяка вероятност Михаил Евгениевич Александров. Знаем някои неща за него, но не достатъчно. Всъщност не знаем достатъчно и за Юрий Владимирович.
— Какво по-точно?
— Женен ли е? Никога не сме виждали снимка на жена му, ако въобще има.
— Разбира се, че е женен. Всеки го знае. Жена му се казва Татяна, много елегантна. Според Ирина имала благородно потекло. Но нямат деца — разказа Олег.
„Ето, че получихме сведение номер едно от Заека“ — помисли си Райън.
— Как е възможно да не знаете това? — зачуди се Зайцев.
— Олег Иванович, има много неща, които не знаем за Съветския съюз — призна Джак. — Някои са важни, други не толкова.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
Изведнъж нещо зачовърка паметта на Зайцев.
— Казвате, че името ви е Райън?
— Да, точно така.
— Баща ви е полицай?
— Как разбрахте? — учуди се Райън.
— Имаме вашето досие. От резидентурата във Вашингтон. Семейството ви беше нападнато от някакви бандити, нали?
— Правилно. „КГБ се интересува от мен, виж ти“ — каза си Джак. — Терористи, опитаха се да ме убият, а също и семейството ми. В нощта на нападението се роди синът ми.
— И вие постъпихте в ЦРУ след това?
— Да, официално. Бях работил преди това за Управлението няколко години. — Любопитството му съвсем се изостри. — И какво пише в досието ми?
— Пише, че сте глупав богаташ, бивш морски пехотинец, а жена ви е богата кучка и че сте се оженили за нея заради парите й. За да забогатеете още повече.
„Значи дори КГБ е в плен на собствените си политически предразсъдъци — каза си Джак. — Любопитно.“
— Не съм беден — уведоми Джак Заека. — И се ожених по любов, не за пари. Само глупаците го правят.