— Разбира се — отговори тя.
— Тогава няма да откажа.
— Веднага — отвърна госпожа Томсън и тръгна към кухнята.
Зайцев още не можеше да се опомни съвсем. Намираше се в столовата на господарска къща, достойна за член на благородническо семейство, заобиколена от зелена морава, с величествени дъбови дървета, посадени преди двеста години, с навес за каляска и конюшни в далечината. Мястото бе подходящо за Петър Велики. За подобни места беше чел само в книгите, а ето че бе попаднал на такова място и го третираха като почетен гост.
— Хубава къща, нали? — попита Райън, дояждайки яйцата.
— Невероятна — призна Зайцев, оглеждайки наоколо с широко изцъклени очи.
— Принадлежала е на семейството на херцог. По-късно е била купена от текстилен индустриалец, който фалирал. Миналата година я откупи правителството. Използваме я като тайна квартира. Отоплителната система е малко примитивна — обясни Кингшот. — Но за момента това е без значение. Лятото е топло, а и есента обещава да е хубава.
— У дома биха използвали околността за игрище за голф — каза Райън, поглеждайки през прозореца. — Огромно при това.
— Сигурно — съгласи се Алън. — Много е подходящо за целта.
— Кога ще заминем за Америка? — попита Заекът.
— След три-четири дни — отвърна Кингшот. — Преди това бихме желали да поговорим, ако не възразявате.
— Кога започваме?
— След закуска. Отпуснете се, господин Зайцев. Вече не сте в Съветския съюз. Няма да ви пришпорваме — обеща Алън.
„Залагам си задника, приятел. Ще ти изцедят мозъка п ще измъкнат всичко от него, до последната молекула“ помисли си Райън. Но Заекът току-що се бе измъкнал безопасно от Матюшка Рус с перспективата да осигури комфортен живот за себе си и семейството си на Запад, а всяко нещо си имаше цена.
Чаят му хареса. В този миг пристигнаха и останалите членове на семейството му. В следващите двайсет минути госпожа Томсън изчерпа всичките си запаси от холандски сос, а новопристигналите руснаци осигуриха стабилно препитание за местните производители на яйца.
Ирина излезе от столовата, за да разгледа къщата, а когато забеляза концертния роял „Бьосендорфер“, щеше да припадне от вълнение и като малко дете на Коледа попита дали може да докосне клавишите. Не беше практикувала отдавна, но когато засвири мелодията „Върху моста на Авиньон“, която беше любимото й упражнение преди много години, по изражението на лицето й се виждаше, че се чувства така, сякаш се е върнала в детството си.
— Имам приятелка професионална пианистка — съобщи Райън с усмивка.
— Коя? Къде? — попита Олег.
— Сиси — всъщност Сесилия Джексън. Съпругът й е мой близък приятел. Пилот на боен самолет от ВМС. Тя е солистка номер две на Вашингтонската филхармония. Жена ми също свири, но Сиси е невероятна.
— Отнасяте се с нас приятелски — забеляза Олег.
— Винаги се грижим подобаващо за гостите си — обясни Кингшот. — Ще поговорим ли в кабинета?
Столовете бяха удобни. Кабинетът беше още един великолепен пример за това как през деветнайсети век са си служили с дървото, с хиляди томове книги и три подвижни стълби — английска библиотека без стълба не бе никаква библиотека. Тапицерията на столовете беше плюшена. Госпожа Томсън донесе поднос с вода и чаши и те започнаха работа.
— Е, господин Зайцев, ще ни разкажете ли нещо за себе си? — попита Кингшот, който получи подробни данни за името, произхода, мястото на раждане, образованието.
— Не сте служили в армията, така ли? — попита Райън.
Зайцев поклати глава.
— Не, КГБ ми спести казармата.
— Значи ви вербуваха в университета? — попита Кингшот.
Три касетофона записваха разговора.
— Точно така. Свързаха се с мен за първи път в университета.
— А кога постъпихте в КГБ?
— Веднага след дипломирането си. Взеха ме в Центъра за комуникации.
— Откога работите там?
— Ами, девет години и половина, ако не броим академията и останалото обучение.
— А сега къде работите? — подкани го Кингшот да продължи.
— Работя в централните комуникации в Центъра в Москва.
— И какво точно правехте? — попита най-после Алън.
— По време на дежурство всички съобщения минават през бюрото ми. Работата ми е да следя за сигурността и за това дали всички процедури се изпълняват правилно и да разпределям телеграмите за съответните оперативни отдели на горните етажи, а понякога и за Института САЩ-Канада — обясни Олег и погледна към Райън.
Джак правеше всичко възможно да си държи езика зад зъбите. Тоя тип по всичко изглеждаше, че е беглец от съветския аналог на МЕРКУРИЙ в ЦРУ. Нямаше никакво съмнение, че знае всичко или почти всичко. Наистина беше помогнал за измъкването на златна мина зад бодливата тел. „Кучият му син!“