„С изключение на мен“ — помисли си Райън. Той обаче никога не би извършил хладнокръвно убийство. Той не уби дори Шон Милър с особен ентусиазъм и макар това да бе странно нещо, с което човек да се гордее, само мисълта за обратното смразяваше кръвта му.
Но Райън не се боеше от нищо. Ако загубеше работата си, щеше да е чиста печалба за Джон Патрик Райън. Можеше да се върне към преподавателската си практика, примерно в някой приятен частен университет, където и заплащането щеше да е по-добро. А и щеше да има време да играе на борсата — нещо, на което сегашната му работа определено пречеше…
„Как да постъпя, по дяволите?“ Най-лошото от всичко бе, че Райън смяташе себе си за католик. Не че всяка седмица ходеше на църква. Не че някога щяха да издигнат храм с неговото име, но Бог му беше свидетел, че в резултат на дългогодишното си обучение в католически училища, включително дванайсет години при йезуитите, се бе научил да почита папата. Към това трябваше да се добави още нещо, еднакво важно — обучението му в школата на морската пехота в Куонтико. Там беше научил, че ако нещо трябва да се направи, човек просто го прави, като се надява, че по-старшите от него ще одобрят стореното, тъй като решителните действия неведнъж бяха удължавали живота на корпуса, както показваше историята. „Много по-лесно е да получиш прошка, отколкото позволение“ — казваше майорът, който водеше неговия курс, след което добавяше с усмивка: „Но никога не ме цитирайте, момчета.“ Всеки трябваше сам да реши за себе си какво да направи, а преценката беше следствие на опита, който обаче често се натрупваше в резултат на неправилни решения.
„Вече си над трийсетте, Джак, и имаш житейски опит, към който никога не си се стремил, но да гориш в ада, ако не си научил нищо от него.“ Сега можеше да е капитан, мислеше си Джак. Дори майор като Били Тъкър, който водеше неговия курс. Точно в този момент Кингшот се върна в стаята.
— Ал, имам проблем — каза му Райън.
— Знам, Джак. Току-що говорих със сър Базил. Той мисли по въпроса.
— Ти си оперативен шпионин. Какво е мнението ти?
— Джак, това е нещо, което е извън моя ранг и за което не мога да взимам решения.
— Да не си откачил, Ал? — викна му Райън.
— Джак, не можем да изложим на риск нашия източник, не съм ли прав? — отвърна Кингшот. — В момента това е приоритетно съображение за нас.
— Ал, знам, че някой се кани да свети маслото на главата на моята църква. Знаем името му, а Ник разполага с цял албум снимки на шибаното копеле, забрави ли? — Райън си пое дълбоко дъх, преди да продължи. — Нямам никакво намерение да стоя тук със скръстени ръце — каза в заключение той, забравяйки изцяло, че Заекът слуша разговора им.
— Да не искате да кажете, че няма да предприемете нищо? Рискувах живота си, а вие няма да си помръднете и пръста? — намеси се Зайцев, чието изражение издаваше едновременно гняв и недоумение.
Ал Кингшот се опита да отговори:
— Не можем да рискуваме източника си, тоест теб, Олег. Трябва да те пазим.
— Мамка му!
Райън стана и излезе от стаята. Но какво, по дяволите, да направи? Потърси безопасен телефон и набра номера по памет.
— Мъри слуша — чу глас от другата страна.
— Дан, Джак е.
— Къде си? Преди две вечери говорих с Кети и тя каза, че си в Германия по натовски дела. Исках…
Райън обаче го прекъсна.
— Слушай, Дан. Бях другаде по друга работа, чуй ме сега. Нуждая се спешно от информация — съобщи Джак с характерната за морски пехотинец безцеремонност.
— Казвай — подкани го Мъри.
— Трябва ми графикът с проявите на папата за една седмица напред.
Беше петък. Райън се надяваше римският Свети отец да не е ангажиран с нещо важно през уикенда.
— Какво? — попита служителят на ФБР с предвидима изненада в гласа.
— Чу много добре.
— За какъв дявол ти е това?
— Не мога да ти кажа Дан, имам сериозно основание да подозирам, че някой се кани да ликвидира папата.
— Кой? — продължи да пита Мъри.