— Наистина ли? — попита тя вместо отговор. Беше свикнала да чува всякакви небивалици от шефа на разузнаването и си бе създала навика да не реагира прекалено бурно. — Какъв е източникът на информацията?
— Информирах ви преди няколко дни за операция БЕАТРИКС. Заедно с американците го измъкнахме успешно. Направихме го така, че Съветите го смятат за мъртъв. Беглецът в момента е в тайна квартира край Манчестър — обясни Чарлстън на шефката на правителството.
— Американците знаят ли?
Базил кимна.
— Разбира се, госпожо министър-председател. Той е техен улов в края на краищата. Ще го прехвърлят в Америка идната седмица. Говорих с директора на ЦРУ съдия Мур по-рано днес. Предполагам, че той ще информира техния президент в началото на седмицата.
— Какво очакваш да предприемат? — бе следващият й въпрос.
— Трудно е да се каже, госпожо. Доста е сложно. Беглецът — името му е Олег — е изключително важен източник и трябва да се постараем да прикрием самоличността му, както и факта, че се намира откъм нашата страна на желязната завеса. Как точно да предупредим Ватикана за потенциалната опасност, е сложен проблем, меко казано.
— Наистина ли Съветите са започнали такава операция? — попита отново министър-председателката.
Беше прекалено дръзко дори за тях, макар да вярваше, че са способни на всичко.
— Така изглежда — потвърди сър Базил. — Но не сме запознати с подробностите. Не знаем също за кога е планирана.
— Ясно — министър-председателката замълча за миг. — Отношенията ни с Ватикана са приятелски, но не съвсем близки.
Този факт датираше от епохата на Хенри Осми, макар че с времето Римокатолическата църква беше загърбила неприятностите от миналото.
— За съжаление е така — съгласи се Чарлстън.
— Ясно — каза тя отново и се замисли още веднъж, преди да продължи. Наклони се напред и с достойнство и твърдост в гласа заяви: — Сър Базил, правителството на Нейно величество не стои безучастно, когато държавният глава на приятелска страна е заплашен с убийство от нашите врагове. Възлагам ви да обмислите какви действия може да се предприемат за предотвратяване на убийството.
Някои хора страдаха от мания за величие. Други — от решителност. Със своята неприкрита коравост министър-председателката на Обединеното кралство се числеше към втората група.
— Разбира се, госпожо премиер.
Проблемът се състоеше в това, че тя не го инструктира как, по дяволите, да стане това. Щеше, разбира се, да координира акцията с Артър в Ленгли. Но така или иначе трябваше да изпълни мисия, която в най-добрия случай можеше да се определи като трудна. Какво очакваха да направи? Да разположи ескадрила на специалните части на ВВС на площада „Свети Петър“ ли?
Но човек не можеше да каже „не“ на премиера, особено в заседателната зала на „Даунинг Стрийт“ 10.
— Научихме ли нещо друго от беглеца?
— Да, госпожо. Съобщи ни псевдонима на внедрен съветски агент, най-вероятно в Уайтхол. Кодовото му име е МИНИСТЪРА. Когато разберем нещо повече за въпросния човек, службите за сигурност ще го пипнат.
— Какви сведения им донася?
— Политически и разузнавателни, госпожо. Олег смята, че заема високопоставен пост, но засега не разполагаме с достатъчно данни, за да го идентифицираме.
— Любопитно.
Историята се повтаряше. Агентът можеше да е от кеймбриджката група, която бе снабдявала Съветския съюз с важни сведения по време на войната и след това до шейсетте години. А можеше да е вербуван по-късно. Чарлстън беше успял да прочисти редиците на СИС, но Уайтхол не беше в неговия периметър на действие.
— Дръжте ме в течение — заяви тя, а нейните заповеди тежаха като гранитен блок, донесен от Синайските планини.
— Разбира се, госпожо премиер.
— Ще помогне ли, ако поговоря с президента на Съединените щати по въпроса за папата?
— По-добре да изчакаме първо да бъде уведомен от ЦРУ. Не бива да заобикаляме системата им. Измъкването на беглеца е в края на краищата американска операция и е редно Артър първо да го разпита.
— Добре. Но когато разговарям с него, искам да му обърна внимание, че ние приемаме заплахата присърце и че очакваме от него да предприеме действия по същество.
— Госпожо премиер, не смятам, че ще остане безучастен.
— Съгласна съм. Той е почтен човек.
Пълната истина за тайната подкрепа на САЩ по време на Фолклендската война едва ли щеше да излезе наяве още дълги години. Щатите не можеха да си позволят да развалят отношенията си с Латинска Америка. Но и премиерът на Великобритания не беше от хората, които биха забравили с лека ръка една такава помощ, пък била тя и тайна.