— Някакви идеи какво може да се направи?
— Ще ви настаним в посолството — всъщност в жилищната сграда, където аз живея, на две преки от посолството. Хубава е. След това ще отидем до площад „Свети Петър“ да огледаме. Ходил съм там да разглеждам забележителностите. Колекцията от произведения на изкуството на Ватикана не отстъпва на колекцията на кралицата. Идвал ли сте друг път в Рим?
— Никога.
— Добре тогава, да направим едно кръгче, за да добиете първи впечатления за мястото.
Рим бе място, дезорганизирано в невероятна степен. Така изглеждаше обаче и картата на Лондон, чиито бащи явно не са били женени за майките на града. Освен това Рим беше по-стар с поне хиляда години, издигнат по времето, когато най-бързо движещото се нещо е бил конят. А в истинския живот конете са много по-бавни, отколкото в уестърните на Джон Форд. Не особено прави линии вместо пътища и лъкатушеща река по средата. На Райън всичко му се стори старо — дори не старо, а прастаро, сякаш някога по улиците тук са се разхождали динозаври. Това малко трудно се връзваше с натоварения автомобилен трафик, разбира се.
— Това е Флавианският амфитеатър. Наричат го Колизеум, тъй като император Нерон издигнал своя статуя в цял ръст точно отпред — разказа Шарп — и хората кръстили стадиона с това име за ужас на династията на Флавий, който всъщност го е построил с богатствата, заграбени по време на еврейския бунт, за който пише Йосиф.
Джак го беше виждал по телевизията и във филмите, но на живо не изглеждаше по същия начин. Беше построен от мъже, които са разполагали само със своята пот и конопени въжета. Формата му напомняше невероятно на стадиона на „Янките“ в Ню Йорк. Само дето в Бронкс не бяха взели ничие здраве от бачкане. В Рим обаче се беше ляла много човешка пот. Беше време да изоставят официалностите.
— Ако някога изобретят машина на времето, бих искал да се озова в древния Рим. Говоря като варварин, нали?
— Това е просто тяхната версия на ръгби — каза Шарп. — Тук, между другото, играят много добър футбол.
— Футболът е момичешка игра — изсумтя Райън.
— Ти наистина си варварин, сър Джон. Футболът — обясни той с изисканото си произношение — е джентълменска игра за грубияни, а ръгбито е грубиянска игра за джентълмени.
— Ще го запомня. Бих искал да погледна „Интернешънъл Хералд“. Моят отбор по бейзбол играе в Световните серии, а аз дори не знам как се представя.
— Бейзбол? Това вече е момичешка игра — обяви Шарп.
— Чувал съм го и преди. Вие, британците, просто не разбирате.
— Както вие не разбирате какво е истинският футбол, сър Джон. В Италия са по-запалени по него и от нас. Играят със страст, а не като германците, които са като проклети роботи.
Приличаше му на споровете за разликата между фалцов удар, косо подаване или параболичен удар. Райън не беше голям спец по бейзбола и не можеше да долови всички тънкости. Зависеше много от телевизионния коментатор как ще го определи. Но едно знаеше със сигурност — нямаше бейзболен играч, който е в състояние да посрещне с бухалката добра фалцова топка, отправена към външния ъгъл.
След минути стигнаха до базиликата „Свети Петър“.
— По дяволите — възкликна Джак.
— Големичка е, а?
Не беше голяма, беше огромна. Шарп зави наляво покрай катедралата, навлезе в търговски район, главно с бижутерски магазини, и паркира.
— Какво ще кажеш да поогледаме?
Райън нямаше нищо против да се поразтъпче, но непрекъснато трябваше да си напомня, че беше тук не за да се възхищава на архитектурните творения на Браманте и Микеланджело, а да подготви терена за операция, както го бяха обучавали в Куонтико. Не изглеждаше трудно, стига човек да говори местния език.
Отгоре сигурно щеше да прилича на старо игрище за баскетбол. Кръглата част на площада беше с диаметър около двеста метра, след което се стесняваше до към една трета от този размер, когато човек се отдалечаваше от огромните бронзови врати на църквата.
— Когато излиза пред богомолците, стои изправен върху автомобила си, който е нещо средно между джип и кола за голф. Обикновено се движи сред тълпата по строго определен маршрут — обясни Шарп. — Обикаля около, да речем, двайсет минути в зависимост от това дали се налага колата да спира заради напора на тълпата, както се изразявате вие, американците. Според мен не трябва да го оприличаваме на политик. Той е почтен човек, с истински добродетели. Не всички негови предшественици са били такива. А и не е страхливец. Живял е при нацистите и при комунистите, но никога не се е отклонявал от пътя, който е избрал в живота си.
— Разбирам, нещо като да вървиш по ръба на бръснача — измърмори Райън. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл. — А къде се пада слънцето?