Едно обаче бе сигурно. Бог не одобряваше убийството и пред Джак стоеше задачата да предотврати едно убийство, ако може. Той не беше от хората, които биха стояли със скръстени ръце. Ако беше свещеник, щеше да се ограничи само до убеждаване или пасивна намеса. Райън обаче бе наясно, че ако забележи престъпник с насочен патлак срещу папата — или срещу другиго — и има у себе си оръжие, няма да се поколебае и за миг да предотврати убийството с изстрел от своя пистолет. Сигурно се бе родил такъв, а може би бе възпитан по този начин от своя баща, или се дължеше на обучението му в морската пехота. Все едно по каква причина, но употребата на физическо насилие нямаше да го уплаши да предприеме съответното действие. В ада се намираха вече неколцина души, които можеха да го потвърдят. Така че Джак започна да се подготвя психически за това, което му предстоеше, в случай че Лошите момчета бяха пристигнали в града и той ги мернеше. Тогава осъзна, че дори нямаше да отговаря за това, тъй като беше с дипломатически имунитет. Държавният департамент имаше право по силата на Виенската конвенция да го покрие, а за случай като този щеше да го направи. Така че имаше пълната свобода да направи каквото намери за добре, а това не беше никак зле.
Шарп и съпругата му го изведоха за вечеря в кварталния ресторант, но храната беше превъзходна — още едно доказателство, че най-добрите италиански заведения бяха неголеми семейни кръчми. Личеше си, че семейство Шарп често го посещаваха, тъй като персоналът се държеше много любезно.
— Том, как, по дяволите, да постъпим? — попита Джак, предполагайки, че жена му Ани знаеше как той си изкарва прехраната.
— Правим каквото можем, Джак.
— Щях да се чувствам по-сигурен с взвод пехотинци да ми прикриват гърба.
— Аз също, момчето ми, но човек прави най-доброто, което може, с налични средства.
— Томи — обади се госпожа Шарп, — за какво става дума?
— Не мога да ти кажа, скъпа.
— Вие сте от ЦРУ, нали? — продължи тя, поглеждайки към Джак.
— Да, госпожо — потвърди Райън. — Преди да постъпя в ЦРУ, преподавах история във Военноморската академия в Анаполис, преди това продавах акции на борсата, а още по-преди бях морски пехотинец.
— Сър Джон, вие сте човекът, който…
— Да, и едва ли някога ще го преживея. — Защо, по дяволите, чудеше се Джак, не остави Шон Милър да направи онова, което искаше, докато жена му и дъщеря му се прикриваха зад дървото в Търговския център в Лондон? Кети можеше да направи снимки и това щеше да помогне в полицията в крайна сметка. Няма ненаказано добро — и зло — предполагаше той. — Защо не пропуснете титлата сър Джон? Не притежавам нито кон, нито ризница.
А единствената сабя, която имаше, бе от ония, които морската пехота раздаваше на випускниците си при дипломирането им в Куонтико.
— Джак, рицарят е човек, от когото се очаква да защити кралицата. Доколкото си спомням, ти си го направил два пъти. И си заслужаваш почетната титла — напомни му Шарп.
— Вие, момчета, май никога не забравяте?
— Не и подобни подвизи, сър Джон. Проявите на храброст са едно от нещата, които си струва да помним.
— Особено по време на кошмари, но тогава оръжието винаги отказва. И мен ме спохождат понякога — призна Джак за първи път в живота си. — Какво ще правим утре, Том?
— Имам малко работа в посолството сутринта. Ти може да поогледаш през това време района, а след това ще обядваме заедно.
— Става. Къде ще се срещнем?
— Вътре в базиликата, отдясно, при Пиетата на Микеланджело. Точно в един и петнайсет.
— Добре — съгласи се Джак.
— Къде е Райън? — попита Заекът.
— В Рим — отговори Алън Кингшот. — Проверява онова, което ни съобщи.
През целия ден Зайцев разказваше каквото знаеше за операциите на КГБ в Обединеното кралство. Оказа се, че не бе никак малко. Тримата агенти от службата за сигурност се умориха да си водят бележки. След вечерята Кингшот си помисли, че Райън бърка. Този приятел не беше златна мина, а Кимбърли49, от чиято уста се сипеха диаманти. Зайцев се беше поуспокоил и се наслаждаваше на това, че може да диша по-свободно.