— Има още новини от Заека — уведоми ги Мур на следобедното заседание.
— За какво става дума?
— Базил казва, че КГБ има дълбоко внедрен агент във Форин Офис и че Заекът им е предоставил достатъчно данни, за да стеснят кръга до четирима заподозрени. МИ-5 вече ги проучвало. Дал им е още информация и за агента КАСИЙ тук, у нас. Работел за руснаците от десетина години. Определено бил съветник на сенатор от Комисията по разузнаването — явно политически съветник. Вероятно е някой, който има достъп до секретна информация. Това означава, че ФБР ще трябва да провери осемнайсет души.
— Какво друго им е казал, Артър? — попита Гриър.
— Излиза, че онова, което съобщаваме на Конгреса във връзка с операциите за КГБ, стига до площад „Дзерджински“ за по-малко от седмица.
— Искам кучия син — обяви Ритър. — Ако е вярно, сме загубили агенти заради него.
А Боб Ритър, каквито и слабости да притежаваше, си пазеше агентите, както мечка гризли си пази меченцата.
— След като отдавна се занимава с това, явно се чувства удобно сред разузнавателната общност.
— А нещо ново за оня тип от флота — НЕПТУН? — спомни си Гриър.
— Нищо, но ще го разпитаме подробно, когато го докарат тук. Може да е всеки. Във флота взеха ли мерки за свръзките и шифрите си?
Гриър вдигна рамене.
— Всеки кораб има свои свързочници. Наредено им е да унищожават документите с шифрите и да сменят кодовете всеки ден. По двама души се занимават с тая работа и всички са проверени.
— Да не забравяме, че все проверени хора са ни забивали ножа досега — напомни им Ритър.
— Обикновено те крадат хората, на които си доверил парите си — намеси се съдия Мур. Той се бе сблъсквал с доста такива случаи в съдебната си практика. — Това е проблемът. Само си представете как ще се почувства Иван, ако разбере за Заека.
— Това е различно — обади се Ритър.
— Браво, Боб — ухили се директорът на ЦРУ. — И жена ми все това ми повтаря цял живот. Изглежда, това е бойният вик на всички жени по света — това е различно. Другата страна също смята, че нейните сили служат на Истината и Красотата, не забравяй.
— Да, съдия, но ние ще ги надвием.
„Не беше никак зле да станеш свидетел на подобна самоувереност, особено от страна на тип като Боб Ритър“, помисли си Мур.
— Още ли мислиш за ЧЕРВЕНАТА МАСКА НА СМЪРТТА, Робърт?
— Съпоставям някои идеи. Дай ми няколко седмици.
— Няма проблеми.
Беше точно един часа след полунощ във Вашингтон, когато Райън се събуди в Италия. Душът го освежи, а бръсненето придаде гладкост на лицето му. Към седем и трийсет слезе долу да закуси. Госпожа Шарп правеше италианско кафе, което имаше много странен вкус, сякаш някой беше изхвърлил пепелник с угарки в кафеварката. Джак го отдаде на различните национални вкусове. Яйцата и (английският) бекон бяха прилични, както и препечените филийки с масло. Някой явно бе решил, че преди мисия мъжете трябваше да се натъпчат яко.
— Готови ли са всички? — попита Шарп, влизайки в столовата.
— Предполагам. Ами останалите?
— Имаме среща пред базиликата след трийсет и пет минути. — А оттук до площада пътят бе пет минути с кола. — Ето ти един приятел за из път.
Шарп му подаде револвера.
Джак го взе и провери пълнителя. За радост беше празен.
— Може да ти дотрябват и тия неща — добави англичанинът и му подаде два заредени пълнителя.
Без съмнение патроните съдържаха железни куршуми, които влизаха точно в целта и оставяха дупка от девет милиметра, а след това излизаха. Европейците смятаха, че с такива патрони може да повалят и слон. Да, сигурно — каза си Джак и му се прииска „Колт“ М1911А1, който беше по-подходящ да повалиш човек на земята и да го оставиш там, докато пристигне линейката с медицинския екип за бърза помощ. Той обаче не стреляше добре с голям „Колт“, макар да бе тренирал. Райън стреляше най-добре с автомат, но това го можеше всеки. Шарп не бе осигурил кобури. Налагаше се да втъкне браунинга в колана на панталона си и да държи сакото си закопчано през всичкото време, за да го прикрива. Най-лошото при носенето на пистолет бе това, че тежеше, а без кобур трябваше да се държи в колана и да се внимава да не падне или да не се изхлузи през панталона. Не биваше да се допуска. При сядане подпираше корема и причиняваше болка, но днес това едва ли щеше да се случи. Резервният пълнител се намери в джоба на сакото му. Той дръпна назад плъзгача, пъхна другия пълнител в пистолета и зареди. Оръжието сега бе готово за стрелба. Помисли малко и внимателно пусна ударника. Предпазната мярка може и да беше достатъчна, но Райън беше обучен да не се доверява на никакви предпазни мерки. Ако се наложеше да стреля, трябваше да се сети да спусне ударника, нещо, което бе забравил да направи в случая с Шон Милър. Този път, ако нещата се развиеха неблагоприятно и се стигнеше до най-лошото, нямаше да забрави.