— Време ли е за буги-буги? — попита Джак.
— Исках да те питам и предишния път, когато се изрази по тоя начин, дали това означава „време ли е да тръгваме“? — попита на свой ред главният британски агент в Рим.
— Да, това е американизъм. „Буги“ е вид танц, доколкото знам.
— Ето я и твоята радиостанция — посочи Шарп. — Закопчава се на колана. Копчето за включване и изключване — той демонстрира, — слушалката се закачва под яката, а микрофонът — на ревера. Хитър прибор, а?
— Добре — каза Райън, приготви си нещата, но радиостанцията остави отгоре. Резервните батерии се намираха в левия джоб на сакото му. Едва ли щеше да опре до тях, но беше по-добре да са му подръка, ако му дотрябваха. Протегна се и изпробва включването и изключването на радиостанцията. — Какъв е обхватът?
— Три мили — пет километра. По-голям от този, който ни е необходим. Готов ли си?
— Да.
Джак се изправи, пъхна пистолета отляво в колана си и последва Шарп до автомобила.
Движението не беше натоварено тази сутрин. От досегашните си наблюдения бе стигнал до извода, че италианските шофьори съвсем не са вилнеещите ненормалници, за каквито ги представяха. А хората по улиците вървяха кротко към работните си места, било агенции за недвижими имоти или бутици за дрехи. Повечето туристи обикновено не си даваха сметка, че градът, който посещават, е просто един друг град, а не увеселителен парк, предназначен само за забавления.
А тази сутрин Рим определено не ставаше за подобна цел, каза си Райън хладнокръвно.
Шарп паркира бентлито на мястото, където очакваха да паркира и Строков. Имаше и други автомобили на хора, които работеха в околните магазини, или на ранобудни клиенти, които се надяваха да напазаруват преди неизбежния хаос в града им всяка сряда.
Райън слезе от колата и последва Шарп към площада. Пътьом той включи с дясната си ръка радиостанцията, като внимаваше да не се види втъкнатият в колана му пистолет.
— Тук е Райън — прошепна той към ревера си. — Чува ли ме някой?
— Тук е Спароу, на колонадата съм — чу незабавен отговор.
— Кинг, заел съм позиция.
— Рей Стоун, на мястото съм.
— Тук Паркър — докладва от страничната улица Фил Паркър, който бе пристигнал от Лондон последен.
— Том Шарп е с Райън. Ще проверяваме радиовръзката на петнайсет минути. Докладвайте незабавно, ако забележите нещо, колкото и незначително да е. Изключвам — той се обърна към Райън: — Е, готово.
Щяха да минат часове, преди да се появи папата. Какво ли правеше сега? Знаеше се, че сутрин става много рано. Без съмнение първото нещо, с което започваше деня, бяха молитвите. Така правеха всички католически свещеници по света. Сутрешната молитва бе сигурно най-важната част от предобедните му занимания, нещо, което му напомняше кой е той — свещеник, дал обет да служи на Бога. Това бе факт, който не бе напускал нито за миг съзнанието му вече четирийсет години. И по време на нацистката окупация, и в периода на комунистическото потисничество той не бе спирал да служи на своето паство. Днес обаче неговото паство, собствената му енория, бяха приковали вниманието на света, същото важеше и за отговорността, която носеше за тях.
Джак си спомни за времето, когато служеше в морската пехота. Всяка неделя на хеликоптероносача, който се носеше по Атлантическия океан — тогава той не знаеше, че го чака катастрофата с хеликоптера, при която едвам не загина, — организираха църковни служби. Докато се отслужваха литургиите, издигаха на мачтата символа на вярата по-високо от националния флаг. По този начин американският флот показваше, че над предаността към отечеството има една по-висша преданост. И тя бе към Бога, чиято власт беше по-силна от властта на самите Съединени американски щати. Всички в страната му признаваха този факт. Джак го осъзна тук и в този миг, докато носеше оръжието си. Усети го като физическа тежест върху плещите си. Някакви хора искаха папата — Божият наместник на земята — да умре. Изведнъж той се почувства дълбоко обиден. И най-жестоките престъпници правеха почтително път на свещениците, пасторите и равините, тъй като можеше да се окаже, че някъде там, горе, наистина има Бог, и не беше препоръчително да навредиш на неговите проповедници. А Бог щеше да се разгневи още повече, ако убиеха неговия най-високопоставен представител на планетата Земя. Папата беше от хората, които вероятно никога през живота си не биха наранили което и да е човешко същество. Католическата църква не беше идеална институция, така както нищо, създадено от хора, не беше идеално. Тя обаче се крепеше на вярата във всемогъщия Бог и дейността й се уповаваше на любовта и благотворителността.