Бяха застанали на петнайсет метра от металните заграждения, донесени специално заради седмичната аудиенция на открито с папата. Изглеждаха доста тежки. „Трябваха поне двама, а вероятно и четирима мъже, за да ги качат на камиона?“ — помисли си Райън. Той усети, че понякога умът му блуждаеше и се отплесваше по такъв род мисли и си каза, че трябва да се предпазва от това. „Продължавай да наблюдаваш тълпата“ — наложи си Джак.
„Толкова много физиономии, дявол да го вземе — възпротиви се вътрешното му аз. — И нищо чудно точно когато мръсникът се появи, той да гледа в друга посока.“
— Том, какво ще кажеш да се промъкнем напред и да минем покрай загражденията?
— Добра идея — съгласи се веднага Шарп.
Не беше лесно да си проправят път през тълпата, но не беше и невъзможно. Райън си погледна часовника. Петнайсет минути. Хората сега напираха към бариерите в стремежа си да застанат по-близо. От Средновековието бе останала легендата, че само едно докосване до краля може да излекува болен или да донесе късмет. Явно поверието още бе живо и важеше с още по-пълна сила, ако въпросният човек е самият Понтифекс Максимус. Някои от присъстващите вероятно боледуваха от рак и чакаха чудодейно изцеление от Бога. Понякога наистина ставаха чудеса. Докторите отдаваха внезапните ремисии на биологични процеси, които не можеха да разгадаят. Но те действително бяха чудеса, особено за потърпевшите. Това бе едно от нещата, за които Райън нямаше обяснение.
Хората напираха все повече и повече и всички глави се обръщаха в посока на базиликата.
— Шарп/Райън, Спароу. Вероятност обектът да стои на двайсет крачки вляво от вас, на три реда навътре от заграждението. Със синьо сако — каза глас в слушалката на Джак.
Без да изчаква Шарп, той се насочи в указаната посока. Много трудно си проправяше път сред множеството, но все пак не беше катастрофа в нюйоркското метро и никой не го ругаеше. Райън се взря пред себе си… Да… точно там. Той обърна глава, погледна към Шарп и попипа носа си с два пръста.
— Райън е на път към обекта — каза той в микрофона на ревера си. — Насочвай ме, Джон.
— Напред десет крачки, Джак, точно вляво от жената в кафявата рокля. Нашият приятел е със светлокестенява коса. Гледа наляво.
„Бинго“ — зарадва се Джак. След две минути застана точно зад гърба на мръсника. „Здрасти, полковник Строков.“
Скрит между плътната тълпа, Джак си разкопча сакото.
Полковникът беше застанал доста по-далеч от мястото, което той лично би избрал, помисли си Джак. Пространството за стрелба беше силно ограничено от човешките тела наоколо, но жената пред него беше достатъчно ниска, за да може лесно да извади оръжието си и да стреля, а и имаше пред себе си добра видимост.
„Точно така, Борис Андреевич, ако искаш да поиграем, доста ще се изненадаш. Ако някога армията или флотът се появят на религиозната сцена, ще се окаже, че улиците се пазят от морските пехотинци на САЩ, мръсно копеле.“
Том Шарп успя да се промъкне през тълпата и да застане точно пред Строков, като се блъсна леко в него. Той се обърна в посока на Райън и вдигна свитата си в юмрук ръка, което беше знак, че Строков е въоръжен.
Шумът на площада беше невъобразим и всички езици, на които хората говореха, се смесваха в едно общо жужене, което изведнъж утихна и целият площад потъна в тишина. Бронзовите порти се бяха отворили, без Райън да види.
Шарп стоеше на пет метра пред него. Между него и Строков имаше само едно момче… Много лесно можеше да се нахвърли върху българина и да го пипне.
В този миг изригна кавалкада от писъци. Райън се дръпна назад и извади пистолета, като освободи затвора и зареди. Очите му се бяха вкопчили в Строков.
— Кинг е, папата излиза! Вижда се автомобилът.
Но Райън не можеше да отговори. Нито да види папамобила.
— Спароу, виждам го. Райън/Шарп, ще бъде във вашето полезрение след няколко секунди.
Без да е в състояние да промълви нито дума, без да вижда доближаването на Негово светейшество, Джак бе вперил очи в раменете на мишената. Нямаше начин да помръдне ръцете си, без да помръдне раменете и точно това се случи…
„Да застреляш човек в гръб е убийство, Джак…“
С периферното си зрение Райън виждаше предния ляв ъгъл на белия джип-голф, който се движеше бавно от ляво на дясно. Мъжът пред него гледаше в тази посока… но не съвсем… защо?
В този миг обаче дясното му рамо помръдна съвсем леко… В крайчеца на полезрението си Райън забеляза десния му лакет, което означаваше, че долната част на ръката му е паралелна на земята.
След това отмести леко назад десния си крак. Явно мъжът се приготвяше да…