Две спирки по-нататък Олег Зайцев се двоумеше дали да напише доклад. От КГБ насърчаваха офицерите да пишат такива доклади отчасти като свидетелство за тяхната лоялност и отчасти като доказателство, че проявяват бдителност по отношение на гражданите на Големия враг, както наричаха Америка в професионалните му среди. По-скоро беше израз на служебната параноя, която КГБ съзнателно подхранваше. Но работата на Зайцев беше бумащината и той не виждаше никакъв смисъл от още една ненужна бумага. Щяха само да я погледнат, най-много да я прочетат от любопитство и да я връчат на друг бюрократ от неговия етаж, който да я пъхне в някое от чекмеджетата. Времето му беше твърде ценно, за да го пилее за глупости. Освен това дори не беше разговарял с чужденеца, нали така? Слезе на спирката си, качи се на подвижните стъпала и излезе навън сред свежия вечерен въздух, където запали цигара „Труд“. Беше отврат. Имаше достъп до „затворените“ магазини и можеше да си купува френски, британски, дори американски цигари, но бяха скъпи, а парите му не бяха неограничени, както възможностите му за избор. Затова пушеше популярната марка „Труд“ като милионите свои сънародници. Дрехите, които носеше, бяха с малко по-добро качество от облеклото на повечето му другари, но не чак толкова, че да се отличава прекалено. Оставаха две преки до неговия блок. Квартирата му номер три беше на първия етаж — американците щяха да го водят като втори. Той беше доволен, че не е по-високо, защото така не рискуваше да му излиза душата, когато спреше асансьорът, а това се случваше поне веднъж месечно. Днес работеше. Вратата на портиерната на партера беше затворена. Ако имаше технически неизправности, възрастната жена, която я обитаваше, щеше да го чака, за да го уведоми. Така че днес в сградата всичко бе наред. Не че беше повод да се отпразнува, просто една от дребните радости в живота, за които трябваше да се благодари на Господ или който там определяше капризите на съдбата. Цигарата му изгасна, докато доближаваше входната врата. Зайцев хвърли фаса в пепелника и тръгна към асансьора, който като никога го очакваше с отворена врата.
— Добър вечер, другарю Зайцев — поздрави го операторът, който обслужваше асансьора.
— Добър вечер, другарю Гленко.
Мъжът беше ветеран инвалид от Великата отечествена война, което бе видно от медалите му. Артилерист, така поне казваше. Вероятно беше информаторът на жилищния блок и уведомяваше някой от другите агенти на КГБ за необичайни събития, като в замяна си докарваше нещо допълнително към пенсията, отпусната му от Червената армия. Обикновено така се отплащаха. Гленко натисна копчето и след като асансьорът спря бавно на неговия етаж, отвори вратата. От там до квартирата му оставаха около пет метра.
Отключи вратата и веднага го лъхна миризмата на варено зеле — ясно, за вечеря имаше борш. Не беше необичайно. Боршът беше традиционна гозба в руската кухня заедно с черния хляб.
— Тати!
Олег Иванович се наведе да прегърне малката Светлана. Тя беше светъл лъч в живота на Зайцеви със закръгленото си личице и ведра усмивка.
— Как е моят малък зайчик днес?
Пое я в ръцете си и получи мила целувчица.
Светлана ходеше на детска градина заедно с деца на нейната възраст — не точно предучилищно обучение, но не беше и ясла. Дрешките й съчетаваха всичко пъстро, което можеше да има в тази страна — зелен пуловер и сиви панталонки над малки обувки от червена кожа. Ако достъпът до специалните магазини му даваше някакво предимство, то бе свързано с нещата, които можеше да купува за малкото си момиченце. В Съветския съюз не продаваха дори пеленки за бебетата. Майките обикновено използваха за целта стари чаршафи. Затова първата им грижа беше да привикнат децата си да си казват, когато им се допишка. Светлана се бе научила неотдавна за облекчение на майка си. Олег последва миризмата на зеле до кухнята, където завари жена си.
— Здравей, драги — каза Ирина Богданова от печката.
Зеле, картофи и малко свински бут, както се надяваше той, вряха в тенджерата. Чай и хляб. Не беше извадила още водката. Зайцеви си пийваха, без да прекаляват. Обикновено изчакваха Светлана да си легне. Ирина работеше като счетоводителка в универсалния магазин ГУМ. Беше завършила Московския държавен университет и имаше по-свободни разбирания в западен смисъл, без да беше еманципирана. Край кухненската маса висеше пазарската чанта, с която ходеше навсякъде, оглеждайки се за нещо, което можеше да купи за ядене или за оскъдно подредения им апартамент. Това означаваше висене по опашки, което беше главното занимание на съветската жена, освен приготвянето на вечеря за съпруга й независимо от това къде работеше. Ирина знаеше, че той работи в Държавна сигурност, но не и какво прави, важното бе, че носеше добра заплата и имаше униформа, която обличаше рядко, и му предстоеше издигане. Така че с каквото и да се занимаваше, го правеше добре по нейна преценка и това й стигаше. Дъщеря на пехотинец от Великата отечествена война, тя бе получила образование в държавно училище с успех над средния, но така и не постигна онова, което искаше. Свиреше на пиано, но талантът не й достигна, за да учи в консерваторията. Беше пробвала да пише, но и в това поприще не й достигна талант, за да я публикуват. Беше привлекателна жена, малко по-слаба от руските стандарти. Сивкаво-кафявата й коса стигаше до раменете и обикновено беше добре сресана. Обичаше да чете всякакви книги, които си заслужаваха, и слушаше класическа музика. Понякога със съпруга си ходеха на концерти в зала „Чайковски“. Олег предпочиташе балета, така че гледаха и балетни постановки, като се снабдяваха с билети благодарение на това, че работеше на площад „Дзержински“ 2. Още не беше достатъчно израснал в службата, за да ги канят на другарските вечеринки с танци на старшите офицери от КГБ. Вероятно когато стане полковник, надяваше се тя. За момента живееха като всички държавни чиновници средна ръка, свързвайки двата края от заплата до заплата. Единствената добра новина беше достъпът им до валутните магазини, където понякога купуваше хубави стоки за себе си и Светлана. А кой знае, по-късно вероятно щяха да си позволят и второ дете. И двамата бяха още млади и едно малко момченце щеше да развесели дома им.