— Колко струват? — попита той, без да я погледне.
— Само седемнайсет рубли.
„Седемнайсет валутни рубли“, не я поправи. Валутната рубла имаше реално покритие. Теоретично можеше да се заменя срещу „твърда“ чуждестранна валута за разлика от хартийките, които използваха за заплатите на работниците и чиято стойност бе изцяло теоретична… като всичко останало в страната му, като се замислиш.
— Какъв цвят?
— Бял.
Вероятно в специалния магазин имаха също черни и червени, но руската жена рядко носеше такива неща. Хората тук имаха много консервативни навици.
След като се навечеряха, Олег остави кухнята на грижите на жена си и отидоха с малката си дъщеричка в дневната да гледат телевизия. По новините съобщаваха, че прибирането на реколтата е в ход, както всяка година, и че героичните земеделци от колхозите в северните райони първи са ожънали и прибрали реколтата от пшеница. Реколтата беше богата, съобщи телевизията. „Добре, каза си Олег, няма да има недостиг на хляб през зимата… вероятно.“ Човек никога не можеше да е сигурен в това, което казваха по телевизията. Следващата новина беше за разполагане на американски ядрени оръжия в натовските страни въпреки основателните съветски искания Западът да не предприема подобни неоправдани, дестабилизиращи и провокативни действия. Зайцев знаеше, че съветските ракети СС-20 се разполагат навсякъде, но те естествено не бяха по някакъв начин дестабилизиращи. Най-интересното предаване тази вечер по телевизията щеше да е „Служим на Съветския съюз“, в което показваха военни операции и млади съветски бойци, които служат на отечеството си. Щяха да излъчат репортаж — нещо много рядко — за бойците, които изпълняваха „международния си дълг“ в Афганистан. Съветските медии не отразяваха събитията там и на Олег му беше любопитно какво ще излъчат. Понякога в обедната почивка обсъждаха войната в Афганистан. Той обикновено слушаше и не се обаждаше, тъй като не бе служил в казармата, за което впрочем ни най-малко не съжаляваше. Разказваха толкова покъртителни истории за насилието в пехотата, а освен това не харесваше униформата. Неговата униформа на офицер от КГБ, която слагаше рядко, бе достатъчно неприятна. Но кадрите съдържаха детайли, които думите не могат да опишат, а той имаше набито око за подробностите, което изискваше работата му.
— Както знаеш, всяка година в Канзас жънат пшеницата, но никога не съобщават за това по новините на Ен Би Си — сподели Ед Фоли с жена си.
— Предполагам, че за тях е огромно постижение да се изхранят — отбеляза Мери Пат. — Как е кабинетът ти?
— Малък.
След това Фоли махна с ръка така, което означаваше, че нищо интересно не се бе случило.
Скоро ще й се наложи да пообиколи с колата, за да провери за капани. Най-важната им задача в Москва бе работата им с агента КАРДИНАЛ. Полковникът знаеше, че има нова свръзка. Уреждането на този въпрос щеше да е деликатна работа, но Мери Пат беше свикнала с деликатните задачи.
Глава 4
ЗАПОЗНАНСТВА
Беше пет часа вечерта в Лондон и обедно време в Ленгли, когато Райън вдигна безопасния телефон да се обади у дома. Трябваше да свикне с часовата разлика. Като повечето хора бе установил, че съзидателната част от деня му се дели на две половини. Сутрешните часове бяха най-подходящи за асимилиране на информацията, а следобедните — за размишляване. По същия начин вероятно стояха нещата и с адмирал Гриър и имаше опасност да се получи разминаване между неговия работен график и този на шефа му, което не беше добре. Трябваше да свикне също с механизма за работа с документите. Работеше в държавната администрация от дълго време и знаеше, че няма да е толкова лесно, колкото очакваше, нито толкова просто.
— Гриър — чу от слушалката, след като безопасната линия направи връзка.
— Тук е Райън, сър.
— Как е в Англия, Джак?
— Още не е валяло. Кети започва работа утре сутринта.
— Как е Базил?
— Не мога да се оплача от гостоприемството му, сър.
— Откъде се обаждаш?
— От Сенчъри Хаус. Предоставиха ми кабинет на най-горния етаж при един тип от руската секция.
— Обзалагам се, че ще искаш устройство срещу подслушване за домашния си телефон.
— Да, сър.
Старото копеле можеше да чете мисли.
— Нещо друго?
— Нищо, за което да се сетя в момента, адмирале.
— Нещо интересно да се е случило?
— Още се устройвам, сър. Руската им секция изглежда печена. Типът, с който ще работя, Саймън Хардинг, е много вътре в нещата — каза Райън, радостен, че Саймън не беше в стаята в момента, макар че не беше изключено телефонът да се подслушва… а може би… няма да го направят за един рицар на Викторианския орден… Кой знае?