— Децата добре ли са?
— Да, сър. Сали се опитва да гледа местната телевизия.
— Децата свикват бързо. По-лесно от възрастните.
— Ще ви държа в течение, адмирале.
— Документът от „Хопкинс“ трябва да е на бюрото ти утре.
— Благодаря. Мисля, че ще им хареса. Берни спомена няколко интересни неща. Онова нещо за папата…
— Какво казват братовчедите?
— Безпокоят се. Аз също. Негово светейшество явно яко ги е раздрусал и аз смятам, че Иван ще го забележи.
— Какво казва Базил?
— Не много. Не знам с какво разполагат. Предполагам, че изчакват да разберат какво могат да открият — Джак замълча за миг. — Нещо от наша страна?
— Още не — гласеше сбитият отговор, от който се подразбираше нищо, което мога да споделя с теб.
„Дали адмирал Гриър ми има доверие?“ — замисли се Джак. Без съмнение Гриър го харесваше. Но наистина ли смяташе, че го бива в анализите? Вероятно временното пребиваване в Лондон беше ако не лагер за новобранци, нещо като повтаряне на курсантската школа. Там именно морската пехота проверяваше дали младоците с пагони на лейтенанти имат достатъчно акъл да водят пехотинците на бойното поле. Тя имаше славата на най-трудното училище в пехотата. Не му беше лесно, но Райън го беше завършил с отличие. Може просто да е имал късмет…? Не беше служил достатъчно дълго, за да разбере, а може би акт на благосклонност след катастрофата с хеликоптера СН-46 над Крит — събитие, което още спохождаше кошмарите му. За щастие неговият артилерист и един от пехотинците го бяха стабилизирали, но все още го побиваха тръпки, като си представеше хеликоптер.
— Какво мислиш, Джак?
— Ако работата ми бе да пазя живота на папата, щях да изпитвам нервност. Руснаците могат да играят грубо, ако пожелаят. Това, което не мога да преценя, е реакцията на Политбюро — имам предвид колко им стиска. Когато го обсъждахме с Базил, му казах, че въпросът е колко са се стреснали от неговата заплаха, ако може да се определи като заплаха.
— Ти как би я определил, Джак? — попита заместник-директорът на разузнаването от 3400 мили разстояние.
— Хванахте ме натясно, сър. Предполагам, че е нещо като заплаха за начина им на мислене.
— Нещо като? Как си я представят?
Ако беше преподавател по история или политология, Джим Гриър можеше да бъде едно от най-гадните копелета. По нищо нямаше да отстъпва на отец Тим в университета в Джорджтаун.
— Разбрах въпроса ви, адмирале. Това е заплаха. И те ще я възприемат така. Но не съм сигурен колко сериозна ще им се види. Не е като да вярват в Бог. Техният „Бог“ е политиката, а политиката е просто процес, а не система от идеи, както ние разбираме понятието.
— Джак, трябва да се научиш да гледаш на действителността с очите на врага. Аналитичните ти способности са първокласни, но трябва да поработиш върху въображението си. Това не са акциите и ценните книжа, където си свикнал да работиш с твърди числа, а не с въображаеми. Казват, че Ел Греко е имал астигматизъм и затова е преиначавал образите. И те гледат на действителността през други очила. Ако успееш да погледнеш през тях, няма да имаш равен на себе си, но ти е необходимо въображение. Хардинг много го бива в това. Научи се от него как да проникваш в мозъците им.
— Познавате ли Саймън? — попита Джак.
— Чета анализите му от години.
„Няма нищо случайно, Джак“, помисли си той, макар че не следваше да е изненадан. Това беше вторият му урок за деня.
— Разбрано, сър.
— Не издавай изненадата си, момче.
— Да-да, сър — отговори Райън като новобранец с току-що обръсната глава.
„Няма да допускам подобна грешка в бъдеще“, адмирале. И в този момент Джон Патрик Райън се превърна в истински аналитик от разузнаването.
— Ще се обадя в посолството да ти предадат устройството за телефона. Знаеш как се работи с него, нали? — попита заместник-директорът на разузнаването за всеки случай.
— Да, сър. Знам.
— Добре. Тук при нас е време за обяд.
— Да, сър. Ще поговорим пак утре.
Райън постави слушалката върху вилката и извади картата от цепката на телефонния апарат. След това я прибра в джоба си. Погледна часовника си. Време беше да пуска кепенците. Беше разчистил от бюрото си секретните папки. Към 4:30 ч. следобед една жена с количка ги бе събрала, за да ги отнесе в централния архив. Саймън се върна тъкмо навреме.
— В колко е влакът ти?.
— В шест и десет.
— Ще пийнем ли по бира?
— Може, Саймън.
Стана и последва колегата си през вратата.
За четири минути стигнаха до „Фокс енд Кук“, традиционен пъб на една пряка от Сенчъри Хаус. Като че ли беше прекалено традиционен. Приличаше на реликва от времето на Шекспир с масивните дървени греди и мазилка от хоросан по стените. Сигурно беше за архитектурен ефект. Никоя сграда не би оцеляла толкова дълго. Вътре беше много задимено, а повечето от посетителите бяха с костюми и вратовръзки. Явно елитна кръчма, а постоянната клиентела беше от Сенчъри Хаус. Хардинг го потвърди.