Но наличието на бръмбари в спалнята го изнервяше. А не можеше да си позволи да вземе някоя от обичайните мерки, като да пусне високо радиото. Не биваше да действа като обучен агент. Трябваше да се прави на тъпак, а това изискваше акъл и дисциплина и най-вече старание. Не биваше да допуска и най-малката грешка. Само една грешчица можеше да доведе до убийство на човек, а Ед Фоли имаше съвест. Беше опасно за един оперативен агент да проявява съвест, но обратното за него беше невъзможно. Трябваше да се грижиш за агентите си, за чужденците, които работеха за теб и те захранваха с информация. Всички — е, почти всички — си имаха проблеми. Най-големият беше алкохолизмът. Той очакваше всеки от информаторите му да е пияница. Някои бяха дори откачени. Повечето искаха да се отърват от всичко — от шефовете си, от системата, от страната си, от комунизма, от половинките си, от целия перверзен свят. Неколцина вероятно бяха наистина привлекателни хора. Но Фоли нямаше да ги търси. Те трябваше да го потърсят. Той беше длъжен да играе с картите, които бяха раздадени. Правилата в тази игра бяха строги и дяволски трудни. Жена му беше в безопасност. Е, разбира се, нещата около него можеха да загрубеят — или около Мери Пат, — но и двамата имаха дипломатически паспорти и ако някой се опиташе да се ебава с тях, някъде в Америка на някой съветски дипломат от висок ранг можеше да му се случи нещо неприятно от ръцете на улични отрепки, които можеха да бъдат, а можеха и да не бъдат преоблечени ченгета. Дипломатите не обичаха такива неща и затова гледаха да ги избягват. Истината бе, че руснаците спазваха правилата повече от американците. Така че той и жена му бяха в безопасност, но агентите им, ако се издънеха, щяха да видят милост, колкото мишка в лапите на садистична котка. Тук още измъчваха, разпитите продължаваха часове наред. Законът се определяше от управляващите, а правораздаването зависеше от това дали е зареден пистолетът на стрелеца. Така че трябваше да се грижи за агентите си, независимо дали бяха пияници, проститутки или престъпници, като за свои деца, да им сменя памперсите, да им носи биберона с вода и да им бърше носовете.
При всички случаи беше груба игра и той не можеше да спи добре през нощта. Дали руснаците забелязваха? Дали имаше камери в стените? Нямаше ли да е прекалена перверзия? Но след като американската технология не беше напреднала дотам, беше дяволски сигурен, че същото важи и за руската. Може би. Фоли си напомни, че тук живееха и умни хора, а много от тях работеха за КГБ.
Радваше се, че жена му спи като невръстно дете. Тя беше по-добра от него като оперативен агент. Чувстваше се като риба във вода. Ами акулите? Предполагаше, че е нормално един мъж да се тревожи за жена си, колкото и способен агент да беше тя. Просто мъжете бяха програмирани по този начин, както тя беше програмирана да е майка. Мери Пат изглеждаше като ангел в сумрака с разпиляната си руса като на бебе коса върху възглавницата и леката усмивка върху лицето, когато спеше. За руснаците тя бе потенциален шпионин, но за Ед Фоли любима жена, колега и майка на детето му. Колко странно, че хората можеха да бъдат едновременно толкова различни неща в зависимост от това кой ги преценява и всичко беше вярно. С това философско умозаключение — Боже, той имаше нужда от сън! — Ед Фоли затвори очи.
— Е, и какво каза той? — попита Боб Ритър.
— Не беше очарован — отговори съдия Мур, без да изненада никого. — Но разбира, че ние не можем да направим много. Вероятно ще произнесе реч идната седмица за достойнството на работника, особено на организирания в профсъюз.
— Добре — измърмори Ритър, — да го каже на въздушните диспечери.
Заместник-директорът на операциите беше цар на тъпите шеги, макар че усещаше кога да си държи езика зад зъбите в неподходяща компания.