— Човек трудно може да прецени точно доколко е прочут — разтревожено каза Гудмунд и си тръгна, потънал в изчисления.
Следващата неделя покръстиха всички в голямата църква. Повечето свещеници държаха церемонията да се състои в реката, както е бил обичаят в миналото, при покръстването на езичниците в Лондон; но Гудмунд и Орм категорично заявиха, че те няма да позволят да ги потопят в реката. Двамата водачи вървяха начело на процесията, гологлави, в дълги бели наметки, на които отпред бе зашит червен кръст. Хората им ги следваха и повечето от тях, за които одеждите бяха стигнали, бяха докарани по същия начин.
Всички носеха оръжие; Орм и Гудмунд бяха обяснили, че викингите не обичат да се разделят с мечовете, си, още повече, че сега се намираха в чужда земя. Сам кралят пееше в хора и църквата беше препълнена. Сред присъствуващите бе и Юлва. На Орм не му се щеше тя да се показва на публично място, сега му се виждаше по-красива от всякога и се страхуваше да не би някой да я открадне. Но тя настоя да дойде в църквата, защото, както сама каза, била любопитна да види дали Орм ще запази благоприличие, когато студената вода започне да се стича по врата му. Седеше до брат Вилибалд, който не я изпускаше от очи; той я спря, когато бе готова да се изсмее на белите наметки. Епископ Попо също беше там и помагаше при обреда, въпреки че се чувствуваше съвсем отпаднал. Той лично покръсти Орм, а лондонският епископ — Гудмунд; после церемонията поеха шестима свещеници и възможно най-експедитивно покръстиха останалите викинги.
След като всичко приключи, кралят прие Гудмунд и Орм насаме. Даде на всеки по един златен пръстен и им пожела Господ да благославя всичките им бъдещи начинания. Каза също, че се надява някой ден да го посетят и да видят мечките му, които вече отбелязвали забележим напредък в танците.
На следващия ден кралските писари и ковчежници изплатиха в сребро дела на всички покръстени и това им достави голяма радост. Хората на Орм сякаш бяха по-въздържани, защото всеки трябваше да даде по пени на водача си; но никой не избра по-евтиния начин — да го предизвика на двубой.
— С пожертвованията ще построя църква в Сконе — рече Орм, прибирайки парите на безопасно място в ковчежето си.
После отдели петнадесет марки в една кесия и я занесе на лондонския епископ, а в замяна той произнесе за него специална благословия. По-късно този следобед Гудмунд се качи на кораба си със същата кесия в ръка, много пиян, но във великолепно настроение, Каза, че целият му дял е вече отброен и прибран и че, общо взето, този ден са свършили чудесна работа.
— Размислих върху думите ти от миналия ден — продължи той — и дойдох до заключението, че си прав, като твърдиш, че пет марки награда за услугата, която ми направи, са нищожна сума за човек с моята репутация. Ето, вземи петнадесет. Сега, след като Стюрбьорн умря, не мисля, че падам по-долу от него.
Орм отговори, че не е очаквал подобна щедрост; но ще приеме подаръка, защото идва от ръката на такъв велик мъж. Даде на Гудмунд в замяна андалуския си щит, същия, с който се беше бил със Сигтриг в салона на крал Харалд.
Юлва изрази радостта си, че Орм го бива да събира сребро, тъй като самата тя не блести с подобни способности, а смята, че през следващите години сигурно ще хранят доста гърла.
Вечерта Орм и Юлва посетиха епископ Попо и се сбогуваха с него; бяха нетърпеливи да отплават за дома. Юлва се разплака, беше й трудно да се раздели с епископа, когото наричаше втори баща; неговите очи също се напълниха със сълзи.
— Ако не бях толкова отпаднал — каза той, — бих дошъл с вас. Мисля, че дори и сега бих могъл да свърша нещо полезно в Сконе, колкото и да съм стар. Но бедните ми кокали не могат вече да издържат на трудностите.
— В лицето на Вилибалд имаш чудесен помощник — рече Орм. — И двамата с Юлва ценим компанията му. Може той да дойде с нас, щом ти не си в състояние, за да подкрепя вярата ни и да убеждава другите да направят същото, макар да се боя, че не е особено привързан към нас, скандинавците.
Епископът потвърди, че брат Вилибалд е много мъдър и невероятно ревностен свещеник.
— Не познавам друг, който така успешно да покръства езичниците — продължи той, — макар понякога във фанатичния си ентусиазъм да не е склонен да проявява милосърдие към греховете и слабостите на другите. Според мен е най-добре да. го попитаме какво самият той мисли по въпроса; не бих искал да изпратя някого с вас против волята му.