Новороденото имаше безупречна физика и още от момента на раждането си — железни дробове. Всички смятаха, че без съмнение е предопределено за вожд — във вените му течеше кръвта на крал Харалд и на Ивар Широката прегръдка. Когато за пръв път го показаха на баща му, той свали Синия език от куката на стената, извади го от ножницата и сложи на върха на острието му малко брашно и няколко зрънца сол. Аса внимателно приближи главата на детето до меча, докато устните и езикът му докоснаха бащиния дар. Отец Вилибалд намръщено наблюдаваше церемонията. Прекръсти бебето и каза, че този езически обичай, според който едно новородено влиза в допир със смъртоносно оръжие, е греховен и не трябва да се поощрява.
Но никой не се съгласи с него; дори Юлва, още отпаднала и изтощена, весело се провикна от леглото си, че неговите аргументи са безсмислени.
— Такъв е обичаят да се посвещават деца от благородно потекло — рече тя, — за да станат смели водачи и да презират опасностите — носи им късмет с оръжието и умение да си служат добре с думите. Не мога да повярвам, че Христос, след всичко, което си ни разказвал за него, е бог, който би имал нещо против едно дете да получи такива дарове.
— Това е обичай, който тачим от години — добави Орм, — а прадедите ни са били мъдри хора, независимо че не са познавали Христа. И аз съм близал върха на меча при първото ми хранене и мисля, че синът ми, внукът на крал Харалд, трябва да започне живота си не по-зле от мен.
Така приключи спорът, макар отец Вилибалд тъжно да клатеше глава и да мърмореше, че дяволът още владее тия северни земи.
Втора глава: КАК ПЛАНИРАХА КРЪЩЕЛНАТА ГОЩАВКА НА ВНУКА НА КРАЛ ХАРАЛД
Орм беше в по-добро настроение от всякога — до каквото се докоснеше, процъфтяваше. Нивите му дадоха богата реколта, добитъкът се угои добре, хамбарите и складовете му бяха пълни, роди му се син (и се надяваше, че няма да е последен), Юлва и децата се радваха на чудесно здраве. Той имаше задължението да следи никой от хората му да не остане без работа след пукването на зората. Аса зорко надзираваше прислужничките независимо дали се трудеха в мандрата, или седяха на тъкачните столчета. Рап се оказа сръчен в дърводелството и ковачеството, както и при поставянето на капани за птици и животни; а отец Вилибялд всяка вечер молеше Господ да благослови всички в къщата. Орм съжаляваше единствено, че домът му е толкова далеч от морето. Казваше, че понякога му липсва, дето не чува друг звук в ушите си освен шепота на горите, които ги обграждат, че не може да долови плисъка на лятното море и да усети солта му по устните си.
Но от време на време сънуваше ужасни сънища и ставаше толкова буен, че Юлва го будеше и питаше дали не го е яхнала нощната Мара37 или пък нещо го безпокояло. След като се разсънеше и се подкрепеше за кураж със силна бира, той най-често й разказваше, че в съня си отново се намирал на мавританската галера и гребял до припадък под камшичените удари, плъзгащи се като змии по раменете: чувал стенанията на другарите си и разранените им гърбове се превивали от болка пред очите му.
На сутринта след такава нощ обичаше да седи в дърводелницата до Рап, който никога не сънуваше, и да си спомнят заедно за онези далечни дни.
Но още по-страшни бяха двата кошмара за крал Свен. Мавританската галера бе само спомен от миналото, а когато сънуваше крал Свен и отмъщението му, не можеше да е сигурен, че това не е предзнаменование за някакво нещастие. Затова в такива случаи ставаше най-неспокоен. Описваше на Аса и отец Вилибалд всичко с пълни подробности, за да му помогнат да разтълкува съня си. Веднъж крал Свен му се яви, застанал на носа на боен кораб, който бавно приближаваше, а Орм, само с няколко гребци, отчаяно и безуспешно се мъчеше да избяга. Друг път лежеше в тъмното, без да може да помръдне, и слушаше как Юлва жално вика за помощ, докато някакви мъже я отнасят. После изведнъж видя крал Свен — осветен от пламъци, той настъпваше към него със Синия език в ръка; в този момент се бе събудил.
Аса и отец Вилибалд също мислеха, че тия сънища сигурно означават нещо; а когато разказа на майка си за второто видение, тя избухна в плач. После обмисли всичко по-сериозно и се разведри.
— Може да си наследил от мен дарбата да сънуваш бъдещето — рече тя, — макар че не бих пожелала на никого да я притежава. Досега самата аз не съм спечелила от това — донесла ми е само притеснения и мъка, които бих си спестила без нея. Но едно нещо ме успокоява — до този момент не съм сънувала нещо, което може да се изтълкува като зла поличба. А всички неприятности, които те сполетят, еднакво дълбоко биха засегнали и мен. Затова, ако нещо застрашаваше теб или дома ти, аз също щях да получа някакво предупреждение в съня си.