— Аз пък смятам — обади се отец Вилибалд, — че крал Свен си има достатъчно други грижи и няма толкова свободно време да тръгне да ви търси из тия диви гори. Освен това не забравяйте, че гневът му е насочен предимно срещу мен. Аз хвърлих онзи камък, дето го повали, така както Давид, божият слуга, порази езичника Голиат; а не съм сънувал никакви кошмари. Но все пак не можем да отречем, че пътищата на злото са дълги и объркани и че винаги е добре да сме готови за най-лошото.
Орм беше съгласен с думите му; нареди да подсилят и да изпитат оградата върху защитните стени и заздрави огромната порта с яки кръстосани греди, за да спи по-добре нощем. Скоро споменът за тези кошмари поизбледня, той започна.да мисли по-малко за тях и повече за голямото кръщелно празненство, което възнамеряваше да вдигне в чест на сина си.
Не си губи времето да се мъчи да измисля име за детето, беше категоричен, че ще се казва Харалд.
— Естествено, има опасност да го сполети злочеста съдба — рече той, — щом носи името на някой крал. Но малко са тия, които са имали късмета на крал Харалд или пък са си извоювали такова велико име. От всички владетели, които познавам, само един, Алмансур от Андалусия, беше мъдър като него. Затова мисля, че ще лиша сина си от много възможности, ако не го удостоя с името, което дядо му така достойно носеше.
— Само едно ме притеснява — намеси се Юлва. — То може да го направи нанаситен на жени, какъвто бе баща ми. Те все му се струваха недостатъчно. За един крал такава склонност може да е положителна черта, но мисля, не. е препоръчителна за другите мъже.
— Ще израсне як и силен — каза Аса. — Това се познава отсега, И ако е жизнерадостен и весел, няма да е нужно да носи кралско име, за да хваща жените лесно в примките си. Синът ми Аре бе такъв, макар че това му донесе нещастие. Жените не можеха да му устоят, когато им намигаше и ги дърпаше за плитките. Чувах да го признават сами. Очите му се смееха и винаги беше в безоблачно настроение; беше най-добрият ми син след Орм. Моля Господ да не разреши, Юлва, да изпиташ такава мъка, каквато изживях аз, когато го сполетя беда заради умението му да се хареса на жените и тръгна за Миклагард, но не се завърна.
— Това е и моето желание — рече Юлва, — макар че сега, като си мисля, май бих предпочела синът ми да знае как да се оправя с жените, а не да стои пред тях с вързан език и да не смее да ги покани на танц и да си опита късмета.
— Не е нужно да се безпокоиш за това — обади се Орм. — Няма на кого да прилича, та да е толкова срамежлив.
Започнаха големи.приготовления за празненството по случай кръщението на сина им, на което щяха да поканят много гости — решиха да изпратят съобщение до всички добри люде в околността. Орм държеше да не се стискат за нищо, било то печено, варено или заклано; искаше да предостави възможност на тия горски заселници да видят какво става, когато един вожд отвори вратите си за цели три дни. Щяха да ядат и да пият в църквата, тъй като там имаше най-много място; накрая, на третия ден, когато гостите вече щяха да са развеселени и заситени, отец Вилибалд щеше да им прочете една проповед, а след това — Орм не се съмняваше — мнозина щяха да пожелаят да се покръстят.
Отначало отец Вилибалд категорично забрани празненството да се състои в църквата — такива събития обикновено бяха придружени от шумотевица и светотатства, още повече, че току-що бе довършил олтара си и бе издялал хубав кръст на него. Но накрая мисълта, че по този начин може да спечели много души за правата вяра, надделя и той склони. Две неща измъчваха Юлва: първо, държеше бирата да не е прекалено силна, защото повечето от гостите им бяха луди глави, а на масите редом с мъжете щяха да присъствуват и жени; и второ, не можеше да реши дали да си сложа златната верига, или щеше да е по-разумно тя да остане скрита.
— Последния път, когато бе показана на едно празненство — рече тя, — заради нея се извадиха доста мечове; а хората тук са по-ненаситни за злато, отколкото в Йелинге.
— Моето мнение е да сложиш огърлицата — рече Орм. — Искам всички да видят, че стоиш по-високо от останалите жени, а и няма да ти доставя никакво удоволствие, ако все я държиш заключена.
Всички членове на домакинството вече се включиха в приготовленията за гощавката. По цял ден варяха бира и печаха разни ястия, а Орм все попипваше месото на определените за клане животни и продължаваше да ги угоява.
Един ден от юг през гората се зададе някакъв мъж с два товарни коня и се запъти към къщата. Посрещнаха го топло и го поканиха да влезе. Казваше се Оле; беше стар и години наред бе скитал от къща на къща из гористата област; продаваше кожи и сол и затова му викаха Соления Оле. Навсякъде го познаваха добре. Никой никъде не му беше сторил зло, макар че винаги пътуваше сам — беше слабоумен, затова го смятаха за по-различен от другите; но разбираше много от кожи и човек трудно можеше да го излъже; заради солта беше добре дошъл във всички домове, които можеха да си позволят такова скъпо удоволствие. Когато наближи къщата на Орм, огромните хрътки започнаха да вият; но нито той, нито конете му им обърнаха внимание. Не пожела да прекрачи прага, остана на вратата, докато най-после успяха да го убедят, че свещеника го няма — изпитваше ужас от него.